Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— „Между кръстовете, ред след ред.“

— Combien? — запита продавачът. Колко? Дори само тази дума бе достатъчна, за да стане ясно, че не е французин.

— Vingt-cinq mille — отвърна Хашим. Двайсет и пет хиляди.

Куриерът положи на най-долното стъпало кафеникава брезентова чанта и се дръпна крачка назад. И двете му ръце бяха в джобовете на шинела; Хашим не се съмняваше, че поне в едната стиска пистолет. От задния джоб на сините си дочени панталони той извади увитите в найлон пари, после също направи крачка назад. Така се постъпваше винаги — никакъв физически допир, безопасна дистанция между двамата. Мъжът се наведе и взе парите. Не си даде труд да ги брои — кимна и пъхна пакета в шинела си. След това отново се дръпна крачка назад и зачака Хашим да направи своя ход.

Хашим се надвеси над стъпалото и повдигна чантата. Тежеше доста — повече от друг път, но не чак толкова, та да се усъмни, че може да е пълна с пясък. Разтръска я и усети как съдържанието се намества безшумно вътре; представи си множеството пакети пресован прах, които се приплъзваха помежду си. Сделката бе сключена и той зачака другият да си тръгне пръв. Това също беше част от уговорката — доставчикът не биваше да види накъде ще тръгне получателят, понеже незнанието беше сигурност.

Тъй като не желаеше да направи първата крачка, Хашим стоеше неподвижно и гледаше другия. Изведнъж си даде сметка за шумовете, които ги заобикаляха — тътена на автомобилното движение, шляпането на едрите капки дъждовна вода, които се оцеждаха от ръба на терасата.

Нещо не беше наред. Хашим тръгна покрай стената. Пристъпваше крадешком, като гущер; всеки изминат метър го приближаваше към свободата на нощния мрак. С две големи крачки мъжът го застигна и с едрите си ръце го стисна в желязна хватка за гърлото. Небоядисаната стена удари Хашим в лицето и размаза гърбавия му ориенталски нос в безформена маса. Миг след това, вече проснат по лице върху бетонния под, той чу щракването на предпазителя и усети дулото на пистолета зад ухото си. Със свободната си ръка и със завидна ловкост, издаваща дългогодишна практика, мъжът изви ръцете му зад гърба и ги закопча една, към друга с чифт белезници. Полиция, помисли си той. Но как са могли…

В следващия миг Хашим вече лежеше по гръб. Мъжът го сграбчи за краката и го повлече към стълбищната клетка. Подпря го на стъпалата. От джоба на шинела си извади дървен клин, около десет сантиметра в най-широката част. Натика го в устата на Хашим със свободната си ръка, после го зачука с дръжката на пистолета. Чу се хрущене на зъби. От същия джоб мъжът измъкна големи клещи.

Наведе се над Хашим, който за миг зърна жълтеникавото му лице.

— Ето — каза той на развален френски — как постъпваме с онези, които приказват.

После със замах вкара клещите в устата му и го стисна за езика.

Рьоне Матис вечеряше с любовницата си в малък ресторант близо до Плас дьо Вож. Дантелени завески, окачени на месингов корниз, закриваха долната част от изгледа през прозореца до тях, но през горната се виждаше един ъгъл от площада с мокрите тухлени фасади над колонадите. От стрехите продължаваха да шуртят струи дъждовна вода.

Беше петък и Матис изпълняваше с удоволствие един отдавна установен ритуал. След като излезе от службата във Второ управление, той взе метрото до „Сен Пол“ и се отправи към малкия апартамент на любовницата си в квартала Маре. Мина покрай еврейските месарници, покрай антикварните магазини с изложени на витрините им древни свещени книги и седмосвещници, докато стигна до познатата врата с очукания син навес над нея, огледа се дали не го следят и дръпна халката на архаичния звънец.

Колко е лесно за един таен агент да бъде успешен прелюбодеец, помисли си щастливо той, докато се оглеждаше насам-натам по протежение на улицата. Зад вратата се чуха стъпки. Мадам Буен, трътлестата портиерка, отвори и го пусна да влезе. Зад дебелите стъкла на очилата очите й излъчваха обичайната смесица от съучастничество и безмълвен укор. Време е да й донеса поредната кутия от ония шоколадови бонбони с ментов пълнеж, помисли си Матис, докато пресичаше вътрешния двор към вратата на Силви.

Силви пое мокрия му шлифер и го изтръска от дъжда. Както обикновено, бе приготвила бутилка „Рикар“, две чашки, гарафа с вода и чинийка кракери, намазани с гъши пастет от консерва. За начало се любиха в спалнята й, обзаведена като едновремешен будоар — пердетата, Дамаските, дори тапетите бяха на едри пастелни цветя. Силви беше апетитна вдовица над четирийсет, с изрусена коса и добре поддържана фигура. В леглото беше едновременно умела и отзивчива — моята гальовна котка, както понякога я наричаше Матис, когато биваше истински разнежен. След това, вече минали през банята — тя преоблечена, а той изпил своя аперитив, — двамата излязоха да вечерят навън.