Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Хашим приличаше на хиляди други млади алжирци, стигнали до лош край. И все пак…

— Непосредствена причина за смъртта? — запита Матис.

— Единичен изстрел, куршумът е пронизал небцето.

— А откъде тоя разбит нос?

— Явно преди това е бил пребит — рече Дюмон. — И не е само носът. Погледнете дясната му ръка.

Матис повдигна нагоре стиснатия юмрук на Хашим. От него се подаваше кърваво парче месо.

— Какво, по дя…

— Това е езикът му — каза Дюмон.

Матис пусна ръката.

— Защо им е било да го обезобразяват, след като така и така са го убили? Сигурно е някакъв кодиран сигнал, как мислите?

— Не е станало след настъпване на смъртта — каза Дюмон. — Убеден съм, че е бил още жив. Езикът му е изтръгнат с клещи или нещо подобно.

— Господи!

— Никога не съм виждал такова нещо.

— Не сте ли? — каза Матис. — Аз пък съм виждал.

Звучи ми познато. Напомня ми нещо. Някога, някъде… Както и да е. Благодаря, докторе. Можете да го приберете. Имам работа.

Той закрачи по коридора, пресече фоайето и излезе на дъжда.

— Я спри тая противна Пиаф! — тросна се той на шофьора. — И ме закарай до управлението.

Човекът не каза нищо, пресегна се и загаси радиото. Включи на първа и колата потегли с неизбежния писък на гуми. Минаваше два след полунощ.

В слънчевото неделно утро площад „Свети Петър“ беше изпълнен е хиляди богомолци, дошли да чуят обръщението на папата от високия прозорец.

Джеймс Бонд се разхождаше безцелно сред вярващите и наблюдаваше озарените им, вдигнати към далечния балкон лица, които засияваха от радост, когато светият отец произнесеше няколко думи на родния им език. Той едва ли не им завидя за тази простодушна вяра. Поклати глава и продължи пътя си сред накацалите гълъби.

Дори посланието на латински — този уж универсален език — не докосна душата на Бонд, който, потънал в мрачни мисли, мина покрай тромавата грамада на Кастел Сант Анджело, пресече Тибър и пое по Виа Дзандрели, където се отби в един бар и си поръча американо — силно и ароматно еспресо, което се пиеше на две глътки вместо на обичайната една.

Заведението беше пълно с хора, които бавно дояждаха късната си закуска и разговаряха оживено, докато келнерите предаваха с бодри викове поръчките им на бара. Две-три възрастни жени бяха довели кученцата си и скришом им пускаха хапки сладкиш под масата. Бонд изпи кафето си, изправен до бара, остави няколко монети и излезе на улицата.

До края на тримесечния „творчески отпуск“, наложен му от докторите в Лондон, оставаха цели две седмици. Като цяло, дотук беше преминал доста приятно. Един стар приятел на М. го бе уредил с малка вила на Барбадос, където да плува и да се гмурка на воля от сутрин до вечер, после, изтегнат на терасата, да опитва гозбите, приготвени и поднесени от една набита островитянка на име Чарити — ненадмината майсторка на печена риба и задушен ориз, на домашни сладоледи и плодови салати от манго и папая. По настояване на докторите Бонд дори се беше въздържал от алкохол и си беше лягал не по-късно от десет, само с по някой роман и сънотворно хапче за компания.

Поддържаше формата си с физически натоварвания до 75 процента от пълния си потенциал. Освен че плуваше, бягаше по пет километра дневно, набираше се на лост на плажа и правеше по петдесет лицеви опори преди втория си душ. Стигаше му колкото да не се отпусне, но само толкова.

За щастие, бяха го направили почетен член на местния тенис клуб, така че привечер, вместо да пие коктейли, слизаше до корта за по някой и друг гейм с Уейланд, впечатляващо бърз и ловък младок от местната полиция. Бонд, който от ученическите си години бе играл тенис не повече от десетина пъти, и то без особен ентусиазъм, усети състезателните си инстинкти грубо провокирани от агресивния стил на младия полицай. Оказа се, че тенисът — поне така, както го играеше Уейланд — изобщо не бе забавление за деликатни натури, при което страните си поделяха поравно точките, за да няма обидени, а изкарваща въздуха, изопваща сухожилията, разтягаща ставите битка за надмощие. Бонд беше плачевно неопитен съперник, но рефлексите му бяха съвършени, а жаждата му за победа — по-силна от всякога. И въпреки че едва при петата среща успя да спечели сет срещу младежа, с възвръщането на уменията си той започна да се възползва от психологическите слабости на противника. Постепенно тенисът се превърна в дуел, който нито една от страните не желаеше да загуби — ето защо при два равни сета по взаимно съгласие спираха, за да изпият по нещо разхладително на верандата.