Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Ами… това си е гето!

— Как е умрял?

— Застрелян от упор.

— Ще хвърля един поглед.

— Много добре, мосю. — Полицаят повдигна въжето, с което беше преграден достъпът към стълбищната клетка.

Матис задържа дишането си, докато се изкачваше по вонящото стълбище. Премина по терасата, като си отбеляза наум резетата и катинарите, с които обитателите на жилищата се бяха опитали да подсилят паянтовите си входни врати. Иззад една-две от тях се чуваха звуци от включено радио или телевизор или надвикващи се човешки гласове; към гадната воня, която се носеше откъм стълбищната клетка, се добавяше миризмата на кускус или овнешка кървавица.

Ето, това е адът, помисли си Матис, животът на метиса, на чернилката, на нисшата каста френски граждани от алжирско потекло. Бяха като животни — само дето не ги държаха в заграждения, ами останалите парижани се бяха оградили от тях в чертите на града. Не че беше негова работа да изправя неправдите, да се бори с неравенството в света. Неговата работа беше да установи дали тоя Хашим не е нещо повече от поредния случай на евтино убийство с един куршум — и ако да, дали би могъл по някакъв начин да представлява интерес за Второ управление.

Шефът на отдела му щеше да поиска писмен доклад, та Матис реши да поогледа сградата, колкото да придобие известна представа за обитателите на „Арк-ан-Сиел“ и за живота вътре. Като се върнеше в службата, щеше да прегледа делата за подобни убийства, да направи справка с имиграционните власти и да се опита да открие някаква закономерност или причини за напрежение. Един цял отдел на Второ управление се занимаваше с последиците от френските колониални войни. Осемгодишната борба за независимост на Алжир бе разделила брутално не само бившата колония, но и цяла Франция, предизвиквайки серия политически трусове и безкрайна върволица проблеми, които намериха своето разрешение едва след феноменалното завръщане на власт на героя от Втората световна война, генерал Дьо Гол. За миг Матис се усмихна на себе си, като си спомни с какво благоговение Силви споменаваше името на великия държавник. Междувременно Франция си бе навлякла още по-страшно международно опозоряване с поражението на френската армия в Индокитай, или както се наричаше днес — Виетнам. Унизителният разгром — при Диен Биен Фу бе оставил отпечатък като от нажежено желязо в самата душа на нацията — един белег, който властите припряно се опитваха да прикрият.

Единствената утеха, помисли си Матис, бе, че напоследък и американците сякаш вървяха стремително към подобна катастрофа. За него и колегите му обаче Алжир и Индокитай означаваха безброй имигранти — остракирани, озлобени, склонни към насилие; много от тези имигранти бяха углавни престъпници, а сред тях имаше и заклети врагове на Френската република.

Матис методично огледа вътрешното и външното разположение на сградата и прецени посоката, от която убиецът най-вероятно се бе приближил към стълбищната клетка. Направи и някои по-повърхностни наблюдения — такива, каквито според него съставляваха част от рутинната процедура на местната жандармерия.

Запали нова цигара и слезе по стълбите. Благодари на полицая и през пущинака между сградите се отправи към ситроена, който го чакаше на мястото си с все така работещ двигател. Качи се и каза на шофьора:

— Закарай ме до моргата.

Докато голямата кола обръщаше бавно, фаровете й за момент уловиха самотната мъжка фигура, застанала във входа на един от апартаментите на приземния етаж. Беше с фуражка на Чуждестранния легион и когато ситроенът пое по пътя към града, мъжът бързо се отдалечи, сякаш бе видял всичко, което очакваше да види.

В моргата Матис трябваше да изчака портиера, докато получи разрешение да го допусне вътре. Каза на шофьора с безизразното лице да го чака отвън.

— Слушам, мосю — промърмори той и отиде при колата.

Портиерът се върна, придружен от дежурния патоанатом — авторитетен на вид мъж със златни рамки на очилата и добре поддържани черни мустаци, който се здрависа с Матис, представяйки се като д-р Дюмон.

След като няколко пъти сравни номера в списъка при портиера с номерираните хладилни шкафове, Дюмон най-после откри онова, което търсеше, и задърпа с две ръце дебелата метална дръжка.

В такива моменти Матис неизбежно усещаше как го побиват тръпки. Трупът беше вече възсив, напълно изстинал, и макар санитарите да го бяха почистили, лицето му беше помляно.