Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Матис винаги се удивляваше как от пламенна любовница в спалнята Силви успяваше изведнъж да се преобрази в приятен и смислен събеседник. Двамата разговаряха за родителите й в Клермон-Феран, за децата й — двама синове и една дъщеря, и за президента Дьо Гол, нейния идол. Към края на вечерята, когато Силви привършваше парчето плодова торта, към масата им се приближи Пиер — високият строен оберкелнер — с извинително изражение на лицето.

— Мосю, много съжалявам за безпокойството. Търсят ви по телефона.

Матис винаги оставяше в службата номерата, на които да го търсят при нужда, но не и в петък вечер — неприкосновеното му лично време. Той избърса уста със салфетката, извини се на Силви, прекоси претъпкания ресторант, подмина дървения бар и излезе в малкото преддверие. На стената до вратата с табелка WC имаше телефон; слушалката му висеше на кабела си.

— Да! — Очите му пробягаха по печатния надпис, закачен на стената: „Забранява се консумацията на алкохол от непълнолетни.“

Събеседникът му не се представи, но Матис го позна по гласа — беше заместник-началникът на отдела, в който работеше.

— Убийство в предградията — каза той.

— А на полицията каква й е работата? — запита Матис.

— Знам, знам. Само че има някой… смущаващи подробности.

— Полицаите на мястото ли са?

— Да. Изглеждат притеснени. Напоследък имаше цяла серия такива убийства.

— Знам.

— Ще трябва да хвърлили ти един поглед.

— Сега ли?

— Да. Пращам ти кола.

— Кажи на шофьора да дойде до спирката на метрото при „Сен Пол“.

Е, какво пък, рече си Матис, докато вземаше от закачалката все още мокрите си шапка и шлифер. Можеше да бъде и по-зле. Например да ми се бяха обадили преди два часа.

До спирката на метрото на Рю дьо Риволи чакаше черен ситроен DS-21 с работещ двигател. Шофьорите на служебните ситроени никога не гасяха двигателите им, защото после трябваше да чакат хидропневматичното окачване да повдигне автомобила нагоре, за да може да потегли. Още щом Матис отпусна тялото си на меката задна седалка, шофьорът се пресегна към скоростния лост и колата се изстреля от място с непоколебимо свирене на гуми.

Матис запали американска цигара и се загледа в преминаващите покрай тях витрини на универсалните магазини по Големите булеварди: „Галери Лафайет“, „Монопри“ и останалите неразличими една от друга гигантски сгради по протежение на безличните градски артерии на Осман. След като подминаха Гар дю Hop, шофьорът навлезе в тесните улички нагоре към Плас Питал. Блесналите витрини отстъпиха място, на жълти и червени навеси пред азиатски ресторанти, на единични електрически крушки, осветяващи магазинчета за мебели втора ръка, и на хотели с червени фенери на входа, където стаите се наемаха на час, а на близкия ъгъл висеше по някоя трътлеста професионалистка с голи бедра и разперен чадър над главата.

Отвъд каналите и лабиринта от тесни улички в границите на някогашния Париж те минаха през Порт дьо Клинянкур и Сен Дьони и се изкачиха върху надземната скоростна магистрала, която се виеше между горните етажи на високите жилищни сгради. Тук бяха натирени онези, за които нямаше място в Града на светлината, а им се полагаше най-много по една душна стаичка в безкрайните предградия на мрака.

Шофьорът отби от Ен1 по един от изходите и след минута-две лутане по някакви тесни улички закова пред входа на „Арк-ан-Сиел“.

— Ето тук — каза Матис. — Я завърти нататък!

Фаровете на ситроена осветиха основата на стълбищната клетка, която се охраняваше от униформен полицай.

Матис огледа безрадостната сграда. На произволни интервали от бетона се подаваха четвъртити дървени форми, напомнящи елементи от творба на кубизма. Явно архитектът ги бе замислил като декоративен мотив — нещо като оправдание за нелепото име, което бе дал на творбата си. Почти всички бяха откъртени или обезобразени, а малкото останали цели правеха фасадата гротескна — като стара вещица с размазано червило.

Матис влезе във фоайето и показа служебната си карта на полицая.

— Къде е трупът?

— В моргата, мосю.

— Знаем ли кой е?

Полицаят извади бележник от джоба си.

— Юсуф Хашим. Трийсет и седем годишен. Метис, чернилка… и аз не го знам какъв е.

— Криминално досие?

— Няма, мосю. Но това нищо не значи. Тези с досиетата не са много, нищо че тук повечето са престъпници. Ние избягваме да идваме по тези места.

— Искате да кажете, че се оправят и без полиция?