Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

След четири седмици приятелите на М. ненадейно си поискаха къщата, което изненада неприятно Бонд; ето защо, след като прекият му началник в Лондон му бе издал практическа забрана да се мярка на Острова, той се отправи към Южна Франция. Самолетът му кацна в Марсилия през една гореща майска вечер и Бонд, който разполагаше с повече време, отколкото знаеше как да оползотвори, реши да вечеря на пристанището и да прекара нощта в града, вместо да бърза за Лазурния бряг. Помоли шофьора на таксито да го откара до заведението, където сервираха най-добрата рибена яхния, и след половин час вече седеше под оранжевата му тента, отпиваше целомъдрено от прясно изстискания лимонов сок и гледаше корабите, които хвърляха котва в пристанището.

Човек, който пътува сам, има достатъчно време да наблюдава и осмисля света около себе си. А човек, който е обучен и подготвен от най-секретната, безкомпромисно ефективна организация в собствената си държава, и особено когато инстинктите му са изострени и полирани до съвършенство от години на самодисциплина, вижда неща, които обикновено убягват на простосмъртния турист.

Такъв именно човек беше Бонд, който може би единствен измежду вечерящите на кея тази вечер се запита защо двамата мъже в черния мерцедес кабриолет 300D изглеждат някак не на място дори тук, на това оживено търговско пристанище, където си даваха среща всякакви хора от всякакви националности.

Колата спря успоредно на дока, а по-дребният от двамата мъже, по камуфлажна риза с къси ръкави и с френска военна фуражка, слезе и заоглежда някои от закотвените гемии. В един момент се изкачи по пасарела и изчезна във вътрешността на една от тях.

Погледът на Бонд обаче беше прикован в другия мъж, който остана в откритата кола. Беше приблизително на неговата възраст, може би със славянски или някакъв друг източноевропейски произход, каза си Бонд, съдейки по високите скули и тесните процепи на очите. Сламено русата му коса беше намазана с брилянтин и пригладена назад, без път в средата или встрани. Облечен беше с бежов тропически костюм, вероятно скъпа марка, с бледосиня риза и алена вратовръзка, каквито можеха да се видят по витрините на Джърмин Стрийт. Колата блестеше с черния лак на издължената си каросерия, а винените кожени седалки сякаш току-що бяха излезли от фабриката. Но погледът на Бонд всъщност бе привлечен от това, че мъжът на предната седалка носеше шофьорска ръкавица само на едната си ръка.

Дори когато извади сребърна табакера от джоба си, извади цигара и я запали, мъжът не свали ръкавицата. Може би въображението на Бонд го лъжеше, но не беше ли ръката в ръкавицата значително по-голяма от другата?

Ала далеч по-забележителна от физическите му особености беше позата на мъжа, самата му осанка, излъчваща надменност. В Стойката на главата, отметната назад, в стиснатите устни, в движението на китката, с което изтръска пепелта от цигарата си на паважа, се долавяше откровено презрение към заобикалящия го свят. Но и нещо друго — усещане за съсредоточеност, за наелектризирана концентрация. Имаше вид на човек с мисия, на човек, преследващ целите си с такава всепоглъщаща енергия, че бе готов да стъпче всичко и всеки, който му се изпречи на пътя. Може би, помисли си Бонд, се държи толкова надменно, защото го е страх, че ако за миг се съобрази с желанията на останалите хора, това ще омърси висшата му цел. Колко ли години горчив житейски опит, колко ли непоносими страдания и натрупана злоба бяха необходими, за да се изгради едно такова човешко същество?

Междувременно другият се върна при колата с чанта в ръка. Лицето му не се виждаше под странната, ниско нахлупена фуражка. По витрините на Кингс Роуд в Челси, където живееше, Бонд бе забелязал наченките на някаква нова мода за носене на военни униформи, особено, сред младите, които смятаха за шик да се издокарат с шинел или куртка с разноцветни ширити. Но мъжът отсреща в никакъв случай не можеше да мине за „хили“ или „дете на мира“. Макар и нисък на ръст, той се движеше бързо и ловко, с походка на скаут или може би на военен следотърсач. В движенията му се долавяше премерена бруталност, когато седна зад волана, хвърли платнената чанта на задната седалка и се пресегна да запали двигателя. Човек на действието, той приличаше на ординарец, фанатично предан на висшия офицер, към когото е зачислен.

С една-единствена маневра той обърна голямата кола и даде рязко газ. От някакво близко кафене изприпка малко кученце, загледано в кацнала на кея чайка. Дребното му телце попадна право под предната гума, която го размаза на паважа. Докато бедното животинче скимтеше в предсмъртна агония, колата отмина, без дори да намали.