Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

— Не можа ли да спиш? — попита.

— Ами… сънувах лош сън — отвърна тя, докато сипваше захар в чая си.

— Този хан е построен върху лоши сънища — каза той, а тъмните му очи напрегнато просветнаха.

— В какъв смисъл?

Той я изгледа изучаващо, после устните му се изкривиха в загадъчна усмивка.

— Няма значение.

И поднесе към устата си парче торта. На Дарлин й се искаше да продължат да разнищват темата, но нещо в израза на лицето му я възпря.

— Това е най-покваряващо вкусната торта, която съм опитвала — каза тя след минутка мълчание. — На вечеря изядох огромно парче.

— Покварата винаги се възнаграждава.

— И заплаща — рече Дарлин и се запита как изобщо навлязоха в тази тема. Куинтин имаше вид на човек, който се потапя в удоволствието както други хора се потапят в религията. С еднаква лекота би се възползвал от него и би го зарязал, без да се замисли.

— И ти ли си дошъл тук на почивка? — попита тя, като се опита да отхвърли опасните мисли, а в същото време й се искаше да научи още за него.

— Да го наречем нещо като работна почивка. Аз съм търговец и се опитвам да продам на Уилма някои много съвременни продукти.

Дарлин го загледа учудено, изненадана от професията му. Търговец? Прекалено кротко и безопасно за този мъж.

— Дълго ли ще останеш тук?

— Колкото е необходимо.

Тя отпи от чая си, едновременна привлечена неудържимо и ужасена от черния ореол, който сякаш витаеше около този мъж. Тайни се спотайваха в тези тъмни очи… Тайни, които приканваха да ги разкриеш и в същото време предупреждаваха, че това може да не е особено приятно. Тя се отърси от тези мисли и за кой ли път се попита какво има в този човек, та поражда топлина, свиваща се в стомаха й като змия, и същевременно караща кожата й да настръхва. Погледна го крадешком как си яде десерта.

Тъмната му коса лъщеше със среднощен синкав блясък и тя се почуди какво ли ще е да зарови пръсти в нея, да го притегли и да накара плътните му устни да потърсят нейните. Гърдите му бяха мускулести. Под гъстите тъмни косми личеше слънчев загар. Дарлин се попита дали кожата му е топла. Едва ли, след като цялата жар бе съсредоточена в очите му. Черните вежди на мъжа се повдигнаха и устните му се извиха нагоре, сякаш се досещаше за посоката на мислите й и се забавляваше. Огън запламтя по бузите й и тя впери очи в чашата си. Съжаляваше, че не умее да гледа на листчета чай, та да прочете в тях съдбата си.

— Спомена днес, че си дошла да си починеш, преди да решиш какво да правиш по-нататък в живота. Какво смяташ да предприемеш, след като си тръгнеш оттук? Спомена нещо за учителстване. С това ли искаш да се занимаваш?

Дарлин сви рамене и го погледна.

— Имам учителска диплома и винаги съм искала да се занимавам с преподаване, но все нещо ми пречеше. Трябваше да се грижа за болната си баба. Подадох си обаче документите за работа в начално училище. Надявам се да ме вземат от есента.

— Къде?

— В родния ми град. Гловил в щата Мисури, малко градче, населението му е предимно фермерско. На около шейсет мили от Канзас Сити. — Макар че разговорът бе банален, Дарлин имаше чувството, че я той я преценява и поради това подбираше всяка своя дума. Странната му напрегнатост я плашеше също толкова, колкото я зашеметяваше физическата му красота. Всеки път, когато двамата бяха заедно, наоколо сякаш се образуваше някаква свръхестествена мъгла и забулваше всичко, освен самите тях.

— Значи си от фермерско потекло. Някой млад фермер чака ли те да се върнеш там?

Дарлин поклати глава.

— Не. Грижите по баба отнемаха цялото ми време и внимание миналата година. Изгубих всякаква връзка с приятели… И нямах време да създам нови връзки.

Той кимна, сякаш доволен от отговора й. Очите му святкаха, тъмни и тайнствени. Дарлин имаше чувството, че ако му бе казала, за съществуването на съпруг и десет деца, очакващи я в Гловил, това не би имало никакво значение. Реши ли Куинтин да я има, нищо и никой не би могъл да се изпречи на пътя на неговото желание. Тя потрепери и изведнъж й се прииска да се махне от потискащото му присъствие. Не желаеше повече да се взира в очите му. Имаше чувството, че ако продължи да го прави, ще бъде загубена завинаги, пленница на хипнотичността, дебнеща в дълбините им.

— Ще отида да си легна — каза тя и стана от масата да отнесе чашата си на умивалника. — Мисля, че сега вече ще мога да заспя.

— Не бих искал да страдаш повече от кошмари.

Той също стана и застана на прага на кухнята, изпълвайки по този начин рамката на вратата, през която тя трябваше да мине. — Забрави това, — подаде й фенерчето.