Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Дарлин побърза да скочи долу на каменните плочи.

— Извинявай. Не исках да те плаша.

Уилма я сграбчи за ръката й силно я стисна.

— Може да паднеш, без да искаш, долу на скалите и сериозно да се нараниш… Дори да се убиеш! — Жената потрепери, сякаш ужасена от мисълта. — Ако нещо ти се случи, те няма да ми простят… — Тя се изчерви. — Искам да кажа… чичо ти… пък и аз… няма да си простя.

За кой ли път Дарлин усети как я обгръща тъмният облак на тревогата. Загрижеността на Уилма за безопасността й бе прекалено напрегната, яростна и невероятно лична, за да се почувства спокойна.

— Нищо ми няма, Уилма, честна дума — каза тя, като се надяваше гласът й да не издава раздразнението й. Известна доза майчинска загриженост бе допустима, но тази задушаваща вълна от закрилничество й идваше много. — И без това реших да се поразходя.

И като не дочака Уилма да каже още нещо, тя прекоси двора и тръгна по пътеката към ръба на океана. Дишаше дълбоко, като се опитваше да си възвърне изгубеното чувство за покой, което я бе обзело преди появата на Уилма. Стигна края на пътеката и пристъпи предпазливо към ръбестите големи камъни, които бяха не само хлъзгави, но и опасно остри. Бавно се изкатери до голямата скала, надвиснала над разбунената вода, и седна на нея.

В такива моменти беше благодарна на чичо си Доналд, задето я бе насочил към това място. Поначало бе любителка на откритите пространства, а тук, с океана в краката си и хоризонта, оцветен в пурпурно и златно, природата беше в най-добрата си форма. Притвори очи и се отпусна.

— Може ли да ти правя компания?

Дарлин мигновено се напрегна. Не й трябваше да се обръща, за да знае кой е зад нея. Плътният глас я помете, силен и уверен над шума на неуморните вълни. Сърцето й замря и макар да знаеше, че покоят й ще бъде разбит, ако го допусне до себе си, изведнъж й се прииска да седне до нея. Затова кимна с глава.

Куинтин се отпусна редом. Бедрото му се притисна интимно до нейното върху тясното пространство на скалата. Известно време мълчаха. Дарлин усещаше енергията, пулсираща около него, ноздрите й се пълнеха с предизвикателната животинска сила на аромата му. Усмихна се колебливо, опитвайки се да разсее собственото си смущение.

— Усмивката ти е хубава като пейзажа — каза той и се пресегна да отмахне от лицето й кичур коса.

— Ласкателството ти е излъскано като камъните на ръба на океана — отвърна тя, отказвайки да срещне погледа му, защото знаеше каква сила се крие в него.

Той се засмя. Глух звук като експлозия, мощен като милувка.

— Не само хубава, но и пряма. — Двамата помълчаха известно време. — Защо не си вътре при другите?

— Не знам… Всички се забавляваха чудесно и ми се видяха близки приятели. — Тя обгърна коленете си с ръце и положи отгоре брадичката си. — Пък и тук отвън е толкова хубаво.

Той кимна.

— Хубаво е, но ако знаеш какво е нощем на скалите, когато над главата ти грее пълна луна и осветява водата.

Тя изведнъж си го представи, застанал на скалите като древен първобитен воин, отправящ молитва към бога на луната. Картината във въображението й бе твърде изразителна и Дарлин побърза да я прогони.

— Снощи май имахме пълнолуние — каза, като си спомни лунната светлина, която се лееше през прозореца в спалнята й, докато тя се мъчеше да заспи.

— Не съвсем. Може да ти е изглеждала като пълна, но до истинското пълнолуние остават четири нощи.

Тя го погледна за първи път с любопитство. Отново бе поразена не само от невероятната му хубост, но и от силата, която го обгръщаше като ореол. Сякаш бе собственик на въздуха наоколо и само да пожелае, може да забрани на останалите да дишат. Той се усмихна и макар че устните му се извиха чувствено, тя разбра, че усмивката не е достигнала бездната на очите му.

— Луната ме запленява както нищо друго на света — обясни Куинтин. — Знаеш ли, че по едно време бях убеден, че човек губи разсъдъка си, ако спи на лунна светлина.

Дарлин кимна.

— Лунарен… лунатик… Думата произлиза именно оттам. — Тя отново се усмихна. — Извинявай, обяснявам ти като на ученик.

Той също се засмя и този звук й подейства като тъпан, избумтял ритмично в стомаха й.

— През цялата история на човечеството на луната са приписвани свойства както от бялата, така и от черната магия.

— Не разбирам нищо от магия. Просто намирам, че е приятна за гледане — отвърна тя и отново впери очи в далечните води на океана.

Известно време и двамата мълчаха, а тишината колкото по-дълго продължаваше, толкова повече се сгъстяваше.