Луиз Бегшоу: Дяволът в теб

Изненадан, Джузепе се поколеба.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Нима мислиш, че бих допуснал брат ми и племенникът ми да живеят в лишения? Да обновим замъка заедно. Но ще съставя бюджет — побърза да добави той, — ще хвърлям по един поглед на счетоводните ти книжа и ще изпращам издръжка на семейството ти.

Джузепе се бореше със себе си. Толкова много искаше парите, че усети вкуса им. Но гордостта му го възпираше.

— Не ще позволя някакъв непознат да се рови в документите за финансовото състояние на Париджи — заяви той.

Козимо въздъхна.

— Лично ще се заема с това, братко. Аз също съм от фамилията Париджи.

Джузепе бе сразен. Брат му го бе обезоръжил. Беше очаквал изнудване и срам, а не такава доброта. Макар и да бе властен и надменен по характер, дълбоко в себе си Джузепе Париджи бе мързелив. Искаше да има независими приходи, за предпочитане контролирани от него… но щом се налагаше, би се примирил и друг да ги контролира. Неочаквано пред него се разкри идилично бъдеще. Щеше да живее както подобава на италиански аристократ, без да работи, а замъкът щеше да бъде снабден с отоплителна инсталация, ремонтиран и вътре щеше да бъде топло като в тази вила, без течове от прогнилите греди на покрива, когато вали…

— Козимо — пристъпи напред и прегърна брат си. — Имаш добро сърце, fratello 5 5 Братко (итал.). — Б.пр. . Приемам…

Роберто вече тичаше по коридора към детската стая със сълзи в очите. Изтри ги и преглътна. Неговият татко не бе сторил нищо, беше се оставил чичо Козимо да го стъпче. Мразеше баща си, мразеше чичо Козимо…

Втурна се в детската стая и откри детегледачката, която го търсеше.

— Загуби ли се? Тоалетната ли се опита да намериш?

— Не — промърмори Роберто.

Тя носеше поднос с голяма запотена чаша с тъмна кока-кола, в която примамливо потракваха кубчета лед.

— Готов ли сте вече за това, млади графе?

Роберто погледна чашата. Не можа да устои. Взе я, но бузите му пламнаха от срам.

— Благодаря — промълви той.

— Искаш при татко си, а? Скоро ще дойде да те вземе — увери го жената.

Роберто се обърна към стената, за да скрие от нея зачервените си очи. Изпи кока-колата. Беше превъзходна.

— Оставете ме сам — настоя той.

Детегледачката излезе. Навярно го смяташе за капризен малък негодник, но не го бе грижа за нейните чувства. Тя бе просто една слугиня. Замисли се какво да каже на баща си на път за дома. Може би нищо.

Неговият татко! Презираше го…

Луиджи никога нямаше да забрави първия път, когато видя Мозел. Тя тичаше през площада в Кортона. Трудно бе човек да не я забележи. Бе облечена в зелено, черно и сребристо и широката й пола се вееше след нея като черна коса. Притискаше към себе си връзка наденички и препускаше към него, сипейки проклятия по адрес на преследвачите си.

Луиджи избухна в смях, когато ги зърна: дебел месар, който размахваше нож и ругаеше, следван от помощника си, трътлесто хлапе, което плачеше за баща си. Madonna, каква хубавица бе тя. Имаше високи и надменни скули, лъскави къдрави коси и невероятна фигура, която циганските дрипи не прикриваха напълно.

„Е — помисли си Луиджи, — аз съм изтъкнат гражданин на републиката и трябва да изпълня дълга си“. Пъргаво изскочи на пътя на жената и тя се блъсна в него, изпищя и се опита да се отскубне, но Луиджи я сграбчи за ръцете в силната си хватка. Беше седемнадесетгодишен и як като баща си.

— Grazie — задъхано каза месарят. — Благодаря, приятел. Хвана вещицата. Мръсна циганка! — изкрещя той срещу нея.

Тя се бореше като дива котка в ръцете на Луиджи, нареждаше нещо на своя език и оголваше зъби.

Месарят се отдръпна назад.

— Дръж я, приятел, а аз ще повикам полицията. След една нощ в килия ще миряса. Кражбата — заплашително каза той — е сериозно престъпление. Ще ти продам агнешко с отстъпка. Превъзходно е със сол и розмарин.

Луиджи заговори със сериозен тон:

— Хайде, няма причина да искате тази млада жена да бъде арестувана, нали?

Месарят се намръщи.

— Не видяхте ли наденичките? На магистратите им писна от циганска помия, кражби навсякъде и замърсяване на града… basta 6 6 Стига! (итал.) — Б.пр. .

— Тези наденички ли? Изглеждат доста апетитни — отбеляза Луиджи. Извади портфейла си и бавно издърпа банкнота от сто хиляди лири. — Това покрива ли цената им, как мислите? — месарят нетърпеливо протегна ръка да грабне парите, но Луиджи ги дръпна. — Ще забравим за инцидента, нали?

Мъжът се поколеба, раздвоен между алчността и презрението.