Луиз Бегшоу - Дяволът в теб

— Кога ще се роди синът ми?

— Вчера ти казах. След месец — засмя се тя. — Всеки ден ме питаш! Но ще бъде дъщеря.

— Откъде знаеш?

— Сигурна съм. Чувствам го — загадъчно отвърна тя.

— Не бива да седиш в тази мрачна стая — настоя Роберто. — Освен това напоследък Рим е доста замърсен. Дим, вредни газове… Не влияят добре на бебетата. А и навсякъде фучат мотоциклети. Някой от тях може да блъсне Мозел.

Луиджи го изгледа тревожно и изтри сълзите си.

— Имаш право, Роберто.

— Детето ти трябва да се роди сред природата, сред горите.

Лицето на Мозел засия. Мразеше Роберто и му нямаше доверие. Знаеше точно какво мисли за нея. Но тя бе дъщеря на природата и горите.

— Прав е, Луиджи…

— Имам ловна хижа в Умбрия. Близо до Сан Клементе, където има чудесна болница, много модерна. Отлично родилно отделение с лекари от Америка — беше истина. Роберто знаеше, че това е първото нещо, което ще проучат. Беше една от най-добрите болници в Италия. — А хижата… всъщност е цяла къща. Много луксозна, с три спални, библиотека, зала за билярд и закрит плувен басейн с топла вода — хвърли поглед към графинята. — Плуването е подходящо упражнение за бъдещи майки, скъпа Мозел, знаеш какво каза докторът.

Тя сведе поглед. Бе доста наедряла и копнееше за движение, което не би навредило на бебето. Роберто знаеше това. Всъщност работниците му бяха завършили изграждането на басейна преди месец.

— Ако питаш мен, Луиджи, трябва да си вземеш три месеца отпуск. Един да прекараш с Мозел сред природата, докато превъзмогнеш скръбта, а след като се роди синът ти — още известно време.

— Дъщеря му — поправи го Мозел.

— Син или дъщеря, какво значение има? Само да се роди здраво, на чист въздух.

И двамата кимнаха одобрително. Глупаци.

— Но кой ще ръководи компанията? — възрази Луиджи. — Имаме договори, водим преговори за присъединяване…

— В това състояние не можеш да бъдеш от полза за „Париджи“ — разумно изтъкна Роберто. — А и веднъж ти се ражда първо дете. Нима ще пропуснеш първите месеци от живота му заради работата?

— Напълно е прав — потвърди Мозел.

— Аз мога да се погрижа за присъединяването на „Дулон“. Имаме способни управители, Луиджи. Ще се справим без теб няколко месеца.

Мозел замечтано погледна съпруга си и Луиджи веднага се съгласи. Не можеше да устои на умоляващия поглед на съсредоточените й светли очи.

Роберто бе хитър. Знаеше, че Мозел се отнася към него с подозрение, и се погрижи да разсее опасенията й. Покани приятели да им гостуват в ловната хижа и остана в Милано, докато двойката се наслаждаваше на чистия въздух и Луиджи практикуваше любимото си хоби — лов на диви свине.

Луиджи му бе безкрайно благодарен, но Роберто се преструваше на скромен.

— Това е най-малкото, което мога да направя за скъпия си братовчед — казваше той. — Все пак сме от едно семейство.

Мозел бе изненадана, когато откри, че болницата е точно такава, каквато я бе описал Роберто. Лекарите бяха американци, сестрите англичанки, а повечето пациентки — богати чужденки, които избягваха занемарените държавни болници. Влиятелният братовчед на съпруга й бе уредил и ежедневни домашни посещения на специалисти, за да бъде преглеждана на спокойствие. Скоро тя се успокои и престана да се бои от него, когато им гостуваше и дори когато придружаваше Луиджи в гората. Всяка вечер двамата се прибираха заедно, посещаваха я приятелки и се чувстваше в пълна безопасност.

Американските лекари й дадоха и друг повод за радост, който я накара да забрави за инстинктивната си предпазливост. Не очакваше едно дете, а три.

Роберто прие събитието с бурна радост. Организира прием в седалището на компанията в деня, когато се родиха децата на братовчед му — три момичета, ха! Три деца, сред които нямаше нито едно момче. Затвори цялата компания за един ден и удължи уикенда на всички служители. Напълни светлата болнична стая на Мозел с цветя, изпрати на братовчед си голяма бутилка шампанско и кутия кубински пури и предложи кръщенето да се състои в замъка.

— А кога ще наминеш да видиш бебетата? — попита Луиджи по телефона.

— Трябва да довърша някои неща тук и ще дойда в хижата — обеща Роберто. — Нямам търпение да ги подържа на ръце. Би било невероятно.

— Те са невероятни — каза сантименталният му братовчед и гласът му издаде глуповата гордост. — Най-красивите деца, които са се раждали на този свят!

— Не се и съмнявам — отвърна Роберто. — А майката?