Луиз Бегшоу - Дяволът в теб

— Ако не искаш да пръсна мозъците им, ще правиш каквото ти кажа.

Мозел застина.

— Да — едва промълви тя. — Да, да.

Внимателно сложи детето си на дивана и то заплака, защото бяха прекъснали обяда му.

Звукът подразни Роберто.

— Влез в спалнята — нареди той — и се съблечи, кучко!

Разтреперана, покорно тръгна към спалнята. Щеше да се бори, може би щеше да успее да се измъкне. Мислеше единствено как да спаси децата си, децата на Луиджи. По-късно щеше да скърби за него…

Роберто застана пред нея с револвер, насочен към гърдите й. Тя бе крехко създание, тежеше не повече от четиридесет и пет килограма, а той имаше мускулесто тяло, издаващо забележителна самодисциплина.

— Бавно — каза Роберто със задоволство.

Мозел се подчини, разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода. Гърдите й, вече освободени от сутиена, бяха великолепни. Ефирните бели бикини също се спуснаха в краката й и тя остана съвсем гола. Вече превъзбуден, грубо я повали на леглото, смъкна панталоните си и я възседна.

Мозел пищеше и се опитваше да се съпротивлява, но той бързо навлезе в плътта й и брутално я изнасили. Драскаше лицето му, впиваше нокти в кожата му и това го накара да я удари силно по главата.

Не биваше да го прави. Бе по-силен от нея, зашемети я и тя престана да се бори. Не бе забавно да прониква в неподвижно тяло. Изруга и я разтърси, за да се съвземе.

— Децата ми — простена Мозел. — Пощади бебетата ми!

— Не се и надявай — каза Роберто, ухили се и продължи да се слива с нея. — Да допусна някаква си циганка да наследи това, което е мое. И ти, и мръсните ти изчадия ще умрете тази нощ, вещице!

Сивите й вълчи очи приковаха поглед в него. Спря да се съпротивлява и започна да се поклаща в ритъм с него. Роберто бе смаян, но след миг самодоволно се усмихна. Тя се наслаждаваше, както бе очаквал. Не можеше да устои…

Изведнъж, гледайки го право в очите, Мозел изрече проклятие, което му се стори безконечно, на варварския си език. Не престана да реди думи, докато му се прииска да я убие. Обзе го уплаха, от която възбудата му внезапно изчезна. Отдели се от нея и вдигна ръка да я удари отново, този път смъртоносно…

— Почакай!

Гласът й бе учудващо спокоен. Въпреки волята си, Роберто Париджи се поколеба.

— Можеш да развалиш тази клетва — каза тя, — ако пощадиш децата ми, Роберто. Тогава злото няма да те сполети.

Обзе го нерешителност. „Магия… магия…“ Това никак не му харесваше.

— Невъзможно е — просъска той и посегна към гърлото й.

Мозел заговори бързо и несвързано:

— Не! Не е невъзможно. Дай ги на някоя църква, подхвърли ги пред нечий праг, кой ще разбере? Раздели ги. Никой не ще узнае. Те са италианчета…

— Имат твоите очи, кучко — изръмжа той. — Всеки би ги познал!

— Очите им са сини — умолително промълви тя, — сини!

Роберто усети как и последните следи от възбудата му се изпариха. В него се надигна ярост и изкрещя:

— Млъкни!

Сграбчи я за гърлото и не престана да я притиска, докато тя спря да диша и се отпусна безжизнена върху леглото. Вече не можеше да го измъчва с проклятия и заклинания.

Поседя задъхан няколко минути. Вече и Луиджи, и Мозел бяха мъртви. „Спокойствие, спокойствие, Роберто — каза си той. — Отпусни се… не допускай тази мръсница да те изплаши“.

Но бе успяла да му вземе страха.

Този път, когато мислено я нарече „вещица“, наистина вярваше, че е такава. Модерните времена не означаваха модерни убеждения, не и в една страна с дълга памет, в която суеверието бе начин на живот. Погледът на циганката, докато бе изрекла онова проклятие…

Чу приглушен плач от съседната стая. С тромава походка се върна там и в движение закопча панталоните си. Двете деца лежаха в кошчетата си, а третото — на дивана.

Любопитно се вгледа в очите на плачещото бебе. Да, уличницата бе казала истината. Изглеждаха като всички останали италиански бебета, с тъмни коси, сини очи, матова кожа…

Взе една възглавница от дивана и се надвеси над детето, което крещеше. Но се разколеба.

„Мамка му! — помисли си Роберто. — Никой няма да разбере, а аз ще се отърва от проклятието…“

Взе трите деца, отнесе ги до ролс-ройса си и ги сложи на задната седалка. После се върна, за да хвърли запалена клечка в първия канал с бензин.

След няколко секунди цялата къща бе в пламъци. Под нея имаше множество улеи, пълни с гориво, а постройката бе дървена. След час нямаше да остане нищо, освен новия плувен басейн.

Принц Роберто Париджи завъртя ключа и потегли по криволичещия път, който водеше до хълмовете. Бе принуден да слуша дразнещия плач на трите малки графини зад гърба си.