Луиз Бегшоу: Когато тя беше лоша

Благодаря най-напред на моята редакторка Рози дьо Курси за заключителната й работа по тази книга. Намесата й е деликатна, но точна. Трябва да благодаря и на многото ми отлични литературни и филмови агенти. Майкъл Сисън е начело на екипа ми и наистина е един щедър диктатор — каквото и да реши за мен, той неизменно е прав. Искам да благодаря на американския си агент Питър Метсън, на Брайън Сибърел от „Криейтив Артистс Ейджънси“ и на Тим Кори от агенция „Пи Еф Ди“, както и на Джеймс Джи, също от „Пи Еф Ди“, за добронамереността му и за способността му да решава всякакви проблеми; на превъзходния ми мениджър Алън Грийнспан (не известният икономист Алън Грийнспан, но почти толкова влиятелен като него). Благодаря също на моите агенти по превода от „Интърнашънъл Литъръри Ейджънси“.

От семейството си и приятелите си също получих голяма подкрепа. Те ме откъсваха от интернет и ме принуждаваха да не отлагам работата си. Благодаря на моя скъп съпруг Антъни, на родителите ми — Пик и Дафни Бегшоу, на брат ми Джеймс, на сестра ми Тили, на Алис и Джейкъб Рийс-Мог, на Джон и Джина Фюреску, Доун Харис и Фред Меткалф.

Добре че не изнасям благодарствена реч при церемонията на наградите Оскар, иначе вече щяха да пуснат музиката.

Трябва да благодаря и на моите чудесни издатели от „Орион“ — най-напред на талантливия художествен директор Клеър Хегърти, която измисли заглавието; на Сюзън Аамб — за чудесните корици и за съветите й; и на Кърсти Фоукс (очаквам с нетърпение да продължим да работим заедно), която също имаше принос за заглавието, което никога не ми е било лесно.

Лита Моралес престана да търка захабения кухненски плот, обърна се и видя майка си, която се усмихваше и гордо размахваше бял плик.

— Честит рожден ден, миличка! — майка й я целуна по бузата, докато си слагаше ръкавиците, за да се предпази от ноемврийския студ в Бронкс. През прозорците на мъничкия им апартамент се виждаха уличните лампи на Уилър Авеню на фона на бледозлатистото ледено утринно небе. Беше шест и половина и жената бързаше да хване метрото за Манхатън. — Двамата с баща ти имаме подарък за теб.

Лита се усмихна и взе плика. В него имаше детска картичка с нарисуван таралеж, държащ няколко балона. Вероятно бе взета с намаление, защото единият й ъгъл изглеждаше леко омачкан, а в семейство Моралес внимаваха за всеки цент. В картичката имаше пъхнати седемнадесет долара — по един за всяка година от живота й, обичайният подарък за рождения й ден. За Лита това бяха много пари.

— Благодаря, мамо — тя я прегърна.

— Трябва да тръгвам. Ще се прибереш рано, нали?

— Добре — съгласи се Лита.

Майка й побърза да тръгне, а баща й, разбира се, вече бе излязъл. Вероятно следобед щеше да се прибере, за да подремне малко. Лита не можеше да се сърди, че няма никой на рождения й ден. Родителите й работеха, а Чико, който хъркаше в стаята си, не се броеше. Внимателно прибра своите седемнадесет долара в един стар чорап под дюшека, като си остави два долара за непредвидени разходи през деня.

Сега бе време да измие съдовете от закуска. Лита действаше бързо, защото не искаше да закъснява за училище. В ранното утро гледката към града през кухненския прозорец я потискаше. На отсрещната страна на улицата някоя от бандите бе надраскала с графити стената на китайската обществена пералня. Надяваше се, че не е бандата на Чико. Поне този път.

Обичаше брат си, но наистина се притесняваше за него. Той категорично отказваше да използва ума си.

Догодина щеше да навърши осемнадесет. Налагаше се сериозно да се замисли как да си намери работа и да се измъкне оттук. Иначе щеше да се окаже впримчена в някакво безперспективно препитание — като майка си, или да се мотае по улиците — като Чико, който само създаваше неприятности и си губеше времето. Не за такъв живот си мечтаеше Лита. Не искаше да заприлича на родителите си: с повехнала кожа и черни сенки под очите, изглеждащи поне с десет години по-възрастни, макар да бяха само по на трийсет и седем. Майка й имаше здрави кости и се държеше, но лицето й бе жълтеникаво от недоспиване. Ходеше леко прегърбена — заради безкрайното навеждане над шевната машина в евтината фабрика в Алфабет Сити. Получаваше мизерни надници, без осигуровки, а работата й вземаше здравето и зрението, така че сега красивите й тъмни очи се криеха зад дебелите стъкла на очилата. А баща й караше таксито си из града по цял ден и по цяла нощ, а кожата му бе изтъняла от пушенето и стреса.