Луиз Бегшоу: Когато тя беше лоша

— Америка никога не е губила война. Именно младите хора с отношение като вашето ще са виновни, ако това е първата! — каза господин Ричардс. Над яката на ризата му се бе очертал червен кръг, сякаш кръвоносните му съдове щяха да се пръснат.

— Не, сър. Именно стари… — Замалко да каже „глупаци“, но се спря тъкмо навреме. — … мъже като президента Никсън ще са виновни, ако това се окаже първата. Той ще загуби война, която Конгресът никога не е обявявал. А сега иска да обвини за това младите.

Господин Ричардс я изгледа гневно, но нямаше какво да отговори. Урокът продължи, а Лита получи слаба оценка на контролното тази седмица, макар работата й да бе добре обоснована и ясно изложена. Тя само се усмихна. Господин Ричардс не можеше така лесно да победи нейното поколение.

Влакът потегли с тракане от гарата и я измъкна от „Саундвю“, далеч от Бронкс. Щеше да слезе на Централната станция и да се отправи към Вилидж. Да си намери някое кафене под открито небе на тротоара, да чете списанието и да си мечтае за всички дрехи, които ще си купи, когато забогатее.

А Лита Моралес твърдо възнамеряваше да го направи.

Вилидж представляваше истинско удоволствие за нея. Любимата й част от Манхатън, макар че не идваше насам особено често. Беше прекалено заета с учене и чистене. Лита си мечтаеше за стипендия, може би от Нюйоркския университет или от Колумбийския. Който и да е, само да й даде достатъчно висока квалификация за нещо повече от досадните чиновнически длъжности, които баща й бе избрал за нея, или от това да се омъжи, преди да навърши пълнолетие — като много от приятелките й. Но в неделя, след църковната служба, тя обичаше да се качи на метрото и да иде в града. Манхатън направо кипеше от живот. Разбира се, след мръкване бе опасно, а и в парковете можеше да видиш оставени от хипитата спринцовки и графити по стените, но все пак… кулите от бетон и стъкло се извисяваха толкова нависоко, сякаш до безкрая, и омайваха Лита като доза наркотик, който явно всички — освен нея — взимаха.

По вените й потичаше чист адреналин, когато идваше тук. Искаше да има апартамент на Парк Авеню, в една от онези сгради с копринени тенти над входа и портиер с ливрея. Искаше да прилича на богатите млади жени, които виждаше да излизат от „Сакс“, придружени от служители на магазина, които носеха покупките им на закачалки или в твърди картонени кутии. На Лита й се струваше, че вижда какво има в кутиите. Луксозно бельо от нежен сатен и дантела, увито в множество пластове от тънка хартия със златен монограм, може би превързано с тънка панделка, или пък модерна минирокля на „Фиоручи“, зашеметяващо пъстра, с широка пола — тоалет, който би облякла Бианка, гаджето на Мик Джагър, допълнен от невероятно големи бели слънчеви очила и широка кадифена шапка. Лита обожаваше модата. Макар да не можеше да си позволи подобни дрехи, това не означаваше, че не ги иска.

А във Вилидж всичко бе модерно. Кварталът бе също толкова на мода, колкото и джинсите с широки крачоли и потничетата с мъниста. Децата на цветята и студентите, които защитаваха правата на цветнокожите, се разхождаха заедно по сенчестите улички с ниски тухлени сгради, които сякаш принадлежаха на друга епоха. Младежи с дълги коси и китари пълнеха модерните нови кафенета. Там звучаха последните хитове, дошли от Англия — в момента „Аби Роуд“ бе любимата й плоча — и чаша кафе струваше четвърт долар. Безумно скъпо, но си струваше да поседнеш на тротоара в слънчев ден като този и да погледаш минувачите. Лита бе истински специалист в умението да пие едно кафе цял час, че дори и повече. А и никога не я подканяха да побърза. Тя бе прекрасна. Едно красиво момиче можеше да прави каквото си поиска.

Зави по улица „Кристофър“ и се запъти към „Инсенс“ — най-доброто заведение на улицата. Промуши се през завесата от ярко оцветени стъклени мъниста, които звъняха и проблясваха, стигна уверено до бара и си поръча черно кафе с аромат на канела.

— Десет цента — каза момчето зад бара и посипа щедро от канелата върху пяната на кафето.

Лита примигна:

— Но то струва четвърт долар.

Младежът й се усмихна и отметна дългите си къдрици над кафявата кадифена яка.

— Скъпа, за теб струва само десет цента.

— Благодаря — промърмори тя и го възнагради с една от редките си усмивки, която направо озари лицето й като лъч светлина, отразен от водната повърхност. Момчето мислено заряза и двете си руси гаджета и й направи предложение за по-малко от две секунди.