Луиз Бегшоу: Когато тя беше лоша

Не искаше да опитва колана на баща си. Не го дразнеше нарочно, както правеше Чико. Доброволно обличаше поли до глезените и блузи с дълги ръкави, но нямаше полза — каквото и да носеше, изглеждаше секси. Тесните прави поли само подчертаваха формите й — тънката талия, стегнатото пищно дупе и гърдите, които грубите памучни сутиени едва удържаха. И не докосваше наркотици или алкохол не защото беше добро момиче, а защото бе горделива.

Нямаше намерение да заприлича на брат си Чико. Нито на Елена Аяла, която живееше по-надолу на улицата им — на деветнайсет и вече майка на неспирно плачещи близнаци.

Лита Моралес щеше да се измъкне. И това бе годината, в която щеше да го направи.

— О, сладурче, накъде си тръгнала така? Ама как само ти стоят тези джинси! Супер!

Лита отмина с безизразно лице, преметнала през рамо старата си раница. Облечена в джинси, получаваше толкова комплименти, колкото и в пола, а и също толкова неприятности. Хлапетата по ъглите й подвикваха и подсвиркваха, когато минаваше покрай тях. Единственото предимство на зимата бе, че тогава носеше широкото евтино синьо палто, което бе омаляло на майка й. То покриваше всичките й форми, както се изразяваше Рико Гонзалес, и й позволяваше да измине осемте преки до блока си без особени неприятности. Най-лоши бяха белите момчета. Подвикваха й думички, като гореща кифличка , мамасита и всякакви такива подмятания. Лита ги презираше. Те слагаха в един кюп всички латиноамериканци — кубинците, мексиканците, пуерториканците — всички, освен доминиканците, които смятаха за чернокожи. Глупаци. Според повечето от тези момчета, ако не си бял като сняг, не струваш пет пари. Приемаха всички испаноговорещи момичета като кукли с гореща кръв и екзотичен вид, с които могат да правят секс и после да ги забравят. Изобщо не се замисляха как ще се почувстват, ако някой подвикваше така след собствените им сестри. Да не би да си въобразяваха, че подмятанията им ще я накарат да спре и да си поприказва с тях? Лита отказваше по двайсет предложения за среща на седмица.

Имаше си нещо като гадже — Хектор Фернандес. Хектор бе амбициозен — една от причините да го харесва. През повечето време се държеше кавалерски, макар да се преструваше, че не я забелязва, когато излизаше с други момчета. Бащата на Хектор даваше под наем два апартамента и семейството му разполагаше с пари. Самият Хектор понякога караше колата на по-големия си брат — един лъскав кабриолет. На Лита й харесваше да се вози в нея, когато имаше малко време, преди да се прибере у дома, макар че Хектор се опитваше да пъхне ръка под полата й. Освен това той беше спортист, което силно ограничаваше подмятанията по неин адрес в училище. Гореше от нетърпение да разбере какво й е купил за рождения ден. Днес трябваше да се прибере направо след училище, но рано утре с Хектор щяха да се видят. Имаха среща преди училище.

В един от часовете той се бе навел към нея и поиска да се видят.

— Наистина е важно, скъпа.

Лита му се усмихна в отговор и тъмните й очи проблеснаха.

— Имаш нещо за мен?

Хектор се ухили широко — със същата лукава и небрежна усмивка, която отправяше към мажоретките, когато си мислеше, че Лита не го гледа.

— Да, точно така. Отбий се утре и си го вземи.

— Добре — обеща тя, после се обърна отново към черната дъска, преди госпожа Майър да изгони от час и двамата.

Сега Лита продължи към ъгъла на „Уилър“ и „Сюърд“ и влезе в малкия хранителен магазин.

— Лита, как си днес, скъпа? — Господин Перес, собственикът, беше приятел на майка й и понякога дори им даваше по нещо на кредит.

— Много добре.

Тя му отправи една от ослепителните си усмивки, които напоследък много го смущаваха. Хосе Перес си бе играл с Лита, когато тя беше малко бебе. Той припряно се извърна и порови в списанията на щанда си, докато момичето си избра яйца и хляб.

— Ето, искаш ли го? — Подаде й брой на списание „Вог“ с оръфани ъгълчета. — Някой е разлял кафе отгоре му. Не съм забелязал, иначе щях да го накарам да си го купи. Сега не мога да го продам.

Тя внимателно хвана за ъгълчето безценното съкровище.

— Наистина ли? Не ти ли трябва?

— Вземай, вземай! — каза той, върна й набързо рестото и я отпрати. Карлос Моралес щеше да го убие, ако можеше да прочете мислите му. — Пак ще се видим.

Лита пъхна списанието в раницата си и изтича по улицата към сградата, в която живееше. Завъртя ключа в бравата и с лекота изкачи стълбите до третия етаж. Един бърз поглед наоколо я убеди, че майка й още не се е върнала. Чико сигурно беше или на улицата с приятелите си и се чудеше как да изкара някой долар, или на строителната площадка, а баща й нямаше да се върне преди времето за вечеря. Чиниите на брат й от закуска стояха, струпани на купчина в мивката, защото той още спеше, когато Лита бе излязла. Изпита разочарование. Искаше да излезе навън и да прочете списанието, но никога не бе бягала от задълженията си, нямаше да го направи и сега. Пусна водата, изстиска мъничко препарат на един парцал и бързо разчисти мивката. След като подсуши и прибра съдовете в шкафа, помете пода, почисти масата и оправи леглото на родителите си. Стаята на Чико бе чиста — най-вече защото той рядко се задържаше там, а собствената й малка стаичка бе безукорно подредена.