Луиз Бегшоу - Когато тя беше лоша

Но Лита остави монетата на бара и излезе навън, на тротоара, а на него не му оставаше друго, освен да зяпа поклащането на страхотното й дупе, докато тя минаваше през вратата.

— Устата ти е отворена — отбеляза мъжът, който седеше на бара и пиеше уиски, макар да бе едва пет часът. Беше облечен с наистина скъп костюм, което означаваше, че не бива да му прави хапливи забележки, когато си поръчва алкохол, ако се надява на бакшиши.

Барманът въздъхна.

— Можеш ли да ме обвиниш? Човече, видя ли дупето й? Това се казва гореща мацка. Разбирам аз от тези неща, казвам ти.

— Да, имаше хубава кожа.

— Хубава кожа? Забрави кожата, не видя ли какви гърди имаше? Ами очите й? По дяволите!

Мъжът го изгледа преценяващо, което леко го смути.

— Това би трябвало да стигне за сметката — каза той, извади портфейл от крокодилска кожа и сложи на бара двайсетдоларова банкнота. — Задръж рестото.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, благодаря — поправи се момчето, моментално съжалило за въпроса си, и прибра парите, преди човекът да е променил мнението си. Това бе повече от половината наем за седмицата. А и с този огромен златен „Ролекс“ мъжът явно можеше да си го позволи.

Той стана и сред звъна на мънистата последва страхотното момиче навън — към слънчевата светлина, където примигна, привикнал към мрачното и задимено кафене.

Барманът поклати глава. Наслада за окото и пари за прехрана. Жалко, че никой от двамата не бе останал. Той обичаше парите и красивите момичета. Е, какво пък — оставаха му двайсетте долара печалба. Започна да си тананика песен на „Ролинг Стоунс“.

Нямаше и представа, че е станал свидетел на миг, който ще промени два човешки живота.

В лятната привечер Лита седеше на една огряна от яркото слънце маса, с изпружени крака. Вкусният аромат на канела се издигаше от напитката й, тя го вдишваше и се наслаждаваше на всяка секунда, прелиствайки списанието. Ето я Джейн Ашър, снимана в страхотна оранжева минирокля, с високи до бедрата кожени ботуши, а също и Туиги, екзотична и гъвкава, в дълга плетена пола и късичка пухкава блуза — заради студа в Лондон. Модният Лондон бе толкова вълнуващ! Запита се дали някога ще иде там. Може би един ден, когато има малко пари. А също и в Париж. Париж обаче бе по-опасен; градът все още се съвземаше след студентските вълнения миналото лято. Лита предпочиташе стила на обличане на английските момичета, с дебело нанесения бял молив за очи и много тъмна спирала. Говореше се, че Дъсти Спрингфийлд си слагала по седем слоя. Прелистваше страниците като поглъщаше с очи полите, кожените елечета с мъниста и полупрозрачните бели блузи с английска бродерия по яката. Всички модели изглеждаха бели като сняг и кльощави като Туиги — без никакво дупе и гърди. Безброй калифорнийски момичета с дълги руси коси и светъл тен Лита се почувства леко притеснена и се загърна по-добре в палтото си, за да скрие гърдите си. Знаеше, че й остава само да си мечтае за тези рокли. Дори и ако се пренесеше в някакъв паралелен свят, където би могла да си ги позволи наистина, просто нямаше да успее да влезе в тях.

Беше лесно да свали килограми с хапчета. Лита знаеше със сигурност, че тези момичета никога не хапват истинска храна. Те вдишваха „храната“ си чрез малки сребърни лъжички — като пропадналите дилъри, които се мотаеха в „Саундвю“. Пък и, опита се да убеди самата себе си, тя не изглеждаше дебела. Имаше женствени извивки. Тя ли е виновна, че сега женските форми не са на мода? Все пак е жена. И да гладува до смърт, пак няма да има дупе като на десетгодишно момче. Лита се усмихна мрачно. Щеше да се наложи някой пластичен хирург направо да го отреже.

— Извинете, госпожице?

Тя вдигна очи. Около трийсет и три годишен мъж се бе надвесил над нея. Носеше скъп костюм и златен часовник. Тя се скова. Това бе времето й за излизане и то бе ценно. Защо мъжете си мислеха, че имат дадено им от Бога право да задяват всяка жена, която седи сама?

— Мир и любов.

„Да, хубава реплика, съвсем нормална… и върши работа, когато искаш да накараш някое момиче да се съблече“, цинично си помисли Лита. Така бе станало и с Елена, а девет месеца по-късно вече гледаше две бебета, които нямаше как да върне обратно в магазина.

— Малко съм заета — остро каза тя, — господине.

— Виждам, че седите и четете списание — меко я опроверга той.

— Точно така. Както казах, заета съм.

Той се усмихна широко, доволен от огъня в нея. Боже, изглеждаше страхотно! Бил беше гей, така че мнението му бе обективно, а това момиче наистина бе красавица. На дневна светлина това ясно се виждаше. Хетеросексуалните мъже щяха да се спират и да зяпат тялото й, където и да отидеше, но него повече го интересуваше лицето й. Кожата й бе направо фантастична. Кафе с мляко, с дълга, блестяща коса, чувствени устни и високи скули, които показваха, че ще запази красотата си и в по-зряла възраст. Шоколадовите й очи с тежки мигли му напомняха за… коя беше, направо си я представяше… Ама разбира се — София Лорен. Именно на нея приличаше. София Лорен като тийнейджърка, с малко по-тъмна кожа и акцент от Бронкс. Истинско земно момиче. Вярно, че изглеждаше прекалено ниска да дефилира по подиумите, което бе много жалко, но той просто не можеше да откъсне очи от лицето й. Беше различно, а в „Моделс Сикс“ търсеха именно различното или поне така казваха. Вярно, че всяко от момичетата им приличаше на кльощав битник от Сан Франциско, но сега имаше особено предчувствие.