Луиз Бегшоу: Когато тя беше лоша

Понякога й се щеше да пропусне чистенето, но никога не го правеше. Хлебарките нямаха почивен ден. Знаеше, че единствено в техния апартамент няма нашествие от буболечките — не идваха, защото Лита не им оставяше нищо за ядене. Ядоса се, че майка й е оставила мръсни съдове да стоят в мивката цели четири часа, но знаеше, че родителите й ще обвинят нея. Днес Лита бе тръгнала по-рано за училище, за да вземе извънреден час. По театрално изкуство. Баща й щеше да каже, че е трябвало вместо това да изчака у дома, за да ги измие.

Както и да е. Апартаментът вече бе чист и сега бе свободна. Отиде в стаята си, съблече се и грабна плажната хавлия, която използваха в банята, защото майка й я бе купила евтино преди пет години. Чувстваше се страхотно да е сама у дома, да може да си вземе душ, без Чико или баща й да тропат по вратата. Нямаха пари за луксозни стоки като душ гел, но това беше без значение. Тя се насапуниса, наслаждавайки се на топлата вода, и изми прахоляка на Бронкс от кожата си. Евтиният шампоан и балсамът покриха с пяна лъскавата й коса, после Лита набързо я подсуши, сложи на закачалка дрехите си за училище и избра рокля за излизане. Майка й я нямаше наблизо, така че извади червената, която държеше навътре в гардероба си и никога не обличаше пред нея. Стигаше точно под коляното й, с остро деколте, разкриващо съвсем мъничко от гънката между гърдите й. Беше тънка и недобре скроена, но прилепваше по извивките й като втора кожа, а разкроената пола се увиваше около стройните й крака. Взе и черното си вталено яке, което щеше да облече върху роклята.

Не посмя да си сложи грим; дебелата синя очна линия и изкуствените мигли, които обичаха да си слагат приятелките й, бяха абсолютно забранени за нея. Но пък издуха косата си със сешоара на мама, така че да се спуска на големи вълни около лицето й, после грабна сандалите с високи подметки, които си бе купила от разпродажба в „Дж. П. Пени“, и изтича надолу по стълбите, стиснала чантичката и списанието си. „Вог“. Обожаваше го. Понякога успяваше да прочете някой брой, донесен от приятелките й, но парите не стигаха на никого. Лита пазеше спестените долари в един чорап под скрина с дрехите си. Всеки цент отиваше там. Не вярваше на банката. Понякога пишеше домашните на някое от по-богатите момичета или пък правеше проекта на някой от по-горните класове и така изкарваше по някой долар. Ако се наложеше да се труди цяла нощ за тест на другия ден, Лита вземаше цели десет долара. Оплакваха се, но си плащаха. Нямаха избор — беше по-добре от това да ги скъсат.

В онзи чорап имаше вече над шестстотин долара, без да се броят десетте, които бе пъхнала в чантичката си. Един ден тези пари щяха да й потрябват. Надяваше се това да е скоро.

Бързо слезе по Уечестър Авеню до спирката на метрото. Купи си два билета и се качи на влака в шест. Беше мръсен, надраскан с неприлични думи и антивоенни лозунги. Не обичаше да мисли за войната. За всички млади момчета, които загиваха. Слава богу, майка й бе подкупила лекарите да напишат, че Чико е психически негоден за военна служба. С онези пари щяха да си купуват кола на старо, но беше по-добре брат й да е жив, колкото и досадно да се държеше през повечето време. Тя мразеше войната от цялото си сърце.

— Не смятате ли, че тези мъже трябва да се бият за страната си? — беше се обърнал господин Ричардс, учителят й по политически науки, към гневните си ученици. — Какво ще кажеш ти, Лита Моралес?

Знаеше, че е посочил нея, защото беше тиха и единствена в класа си имаше шанс да завърши с отличие.

— Разбира се, че трябва да се бият за страната си. Но това не е тяхната страна. — Лита изчака одобрителните възгласи да затихнат, после добави: — А и тази война е незаконна.

— Предполагам, че подкрепяш комунистите! — възмутено отбеляза господин Ричардс.

— Не, сър, подкрепям конституцията на Съединените щати. А според нея президентът няма власт да обявява война. Един-единствен орган може да го направи — щатският Конгрес. Конгресът никога не е обявявал война на Виетнам.

Из стаята се разнесоха тихи подсвирквания. Лита знаеше, че да си умен невинаги означава да си популярен сред връстниците, но за нея нямаше значение. Гледаше учителя право в очите.

— Е… чисто технически това не е война — отвърна господин Ричардс.

— Кажете го на всички момчета, които умират. На мъжете, които се връщат с болни мозъци — отговори му тя.

Класът я аплодира шумно, особено момчетата, най-сетне показали някакъв интерес към социалните науки. Съвсем скоро щяха да навършат пълнолетие и никой не искаше да го мобилизират. Някои се канеха да заминат за Канада. Други се опитваха да се освободят от военна служба, а трети се записваха в Националната гвардия. И според нея постъпваха умно. Но някои от съучениците й нямаше да се върнат по домовете си.