Луиз Бегшоу: Нежна завист

— Ще запомня това.

— Какво ще кажеш да повикам някого от компютърните ни специалисти, за да ти покаже всички лесни хватки? Джак! — каза той, след като набра номер на вътрешния телефон. — Можеш ли да дойдеш тук да обясниш някои неща на новата ми секретарка? — Изслуша отговора, усмихна ми се окуражително и шеговито потвърди: — Точно така. Да, бих казал. Нали ще се отнасяш добре с нея? Новичка е. Фиона Кейн много държи на това момиче.

Затвори. Пламнах от срам. «Супер, всички тук знаят, че съм получила работата благодарение на ценната голф връзка».

— Благодаря, господин Мейън.

— Мисля, че се разбрахме да ме наричаш Шеймъс — напомни ми той с лек укор и отново ми се усмихна, преди да забързам към вратата.

Такава бе атмосферата. Цял ден по коридора минаваха хора с маркови костюми или поли, учтиво поздравяваха Джени и тя ги придружаваше до «светая светих». Явно Дани Бой бе влиятелна и търсена личност. Убедих се в авторитета му, когато компютърният гений дотича още преди да стигна до бюрото си и започна да ми обяснява на разбираем дори за слабоумник език. Постарах се да слушам внимателно. Не биваше да разочаровам шеф като Шеймъс Мейън.

В шест часа вратата на офиса все още бе затворена. Нямаше да бъда удостоена с повече внимание от него днес.

— Свободна си — сухо каза Джени. — Очаквам утре да те видя тук навреме, прилично облечена. С чорапогащи… — просъска тя и се приближи към мен. — Дръж се сериозно в присъствието на господин Мейън.

— Чудесен е, нали? — замечтано казах аз. Старата злобарка се намръщи, сякаш бе изяла десет неузрели лимона.

— Е — превзето каза тя, — и госпожа Мейън е прекрасна дама. Притежава стил и изисканост. Довиждане, Александра.

Женен. Разбира се, че бе женен. Сърцето ми замря. Знаех, че е глупаво след петминутно познанство, но се почувствах като ограбена. Нима не бе писано Шеймъс да бъде мой? Искам да кажа, когато една жена се е озовала на дъното, прикована е към скала и очаква иззад хълма да допълзи огнедишащ дракон или — както в моя случай — е разбрала, че с таланта, който има, не ще постигне нищо и се е примирила да приеме работа, уредена от мама и татко, и да живее заедно с досадната си, невероятно красива по-малка сестра, не е ли редно да се появи рицарят на бял кон, който ще я спаси? Не се ли подразбира, че този рицар трябва да бъде свободен?

В понеделник сутринта за мен определено можеше да се каже, че съм стигнала дъното. Предполагам, че бих могла да изпадна и в по-унизително положение, като бездомниците, които продаваха списания пред кръчмите в Кемдън или се хранеха с консерви, изровени от кофите за смет, и водеха със себе си помияри, вързани с въженца. Но честна дума, правописните грешки, закъснението, роклята, размазаният грим, скъсаните чорапогащи и разлятото кафе бяха достатъчни да ме повлекат към дъното. И минералната вода. Шеймъс се бе държал благосклонно, бе разсеял тревогата ми заради изцапания килим и ме бе защитил от Джени. Освен това той бе толкова изтънчен и преуспял. А очите му… И гласът му…

Сякаш бях видяла огромен искрящ знак от боговете на любовта. «Няма от какво да се боиш, Алекс! Никога вече няма да те зарежат чрез факс от секретарка. Забрави за стандартните съобщения от галериите, че творбите ти са отхвърлени! Забрави, че трябва да лъжеш майка си, че харесваш сакото от туид с подплънки, вечерната рокля от осемдесет и седма с голяма панделка отзад или лъскавата пола-балон с точки от черно кадифе, когато те кара да ги пробваш! Всички тези тревоги са минало, защото чаровният принц е дошъл да те отведе!»

Искаше ми се да бъде така, но фактът, че Шеймъс се оказа женен, бе последното, фатално завъртане на ножа, забит в сърцето ми.

«Ха-ха-ха, зает е — смееше се Купидон, — както и всеки друг свестен мъж на Земята».

— Наистина изглежда така — съгласи се Гейл, когато споделих тази мисъл по време на вечеря в общата ни кухня. Хапвах сандвич от черен хляб със салата, твърдо решена да сваля някой килограм. Гейл бе донесла диетично суши, а Бронуен спеше дълбоко на дивана във всекидневната, което означаваше, че няма да можем да гледаме «Бруксайд». — Хлябът е вреден. Не е сурова храна.

Всъщност бе толкова безвкусен, че не бих спорила с нея дали да го ям. Опитвали ли сте някога сандвич със салата? Две парчета картон, а между тях трева. Но това бе любимата вечеря на кльощавата ми русокоса съученичка Елспет, която веднъж бе избягала по коридора, когато се бяхме опитали да я накараме да хапне кексче. Само едно кексче. Краката й бяха толкова тънки, че дори коленете им не се допираха. А аз хитрувах, когато на всяко момиче се полагаше само по една следобедна закуска, като начупвах две на парчета в чинията си и твърдях, че е една. Това се отразяваше на фигурата ми. Затова сега винаги, когато се срамувам от себе си, се самонаказвам със сандвичи от черен хляб със салата. Предимството е, че е толкова противно, че не те изкушава да се натъпчеш. На никой прием не бихте чули репликата: «Мога ли да ви изкуша с още един черен сандвич?»