Луиз Бегшоу - Нежна завист

Седнах на петите си. Видях зачервеното си лице със залепнали за челото кичури, отразено в лъскавата стена на хладилника.

В този миг вратата отсреща се отвори и излязоха цяла делегация внушителни господа с маркови костюми. Повечето ме изгледаха с удивление или неодобрение, когато минаха покрай нас, разговаряйки за «изравнителни деривативи», «декемврийски баланс» и прочие. Явно ужасена от неловкото положение, в което бе изпаднала, Джени ме задърпа за рамото да се изправя. Беше силна като сондьор. Или като майка ми.

Когато и последният участвал в заседанието сви зад ъгъла в края на коридора, изражението й ме накара да си помисля, че току-що е приключил най-краткият стаж в историята на «Хамилтън Кейн».

— Александра — започна тя, отчетливо произнасяйки всеки звук от името ми. — Трябва да ти кажа, че никога не съм…

В този миг вратата отново се отвори. Излезе доста по-млад, висок мъж, в красив тъмносин костюм, с гъста черна коса, която се спускаше до яката му на очарователни къдрици, с приветлива усмивка върху мургавото лице. Зелените му очи заблестяха срещу мен като някой от златните часовници на Кийша. Подпря се на касата на вратата и уверено ми подаде ръка.

— Госпожица Александра Уайлд? — попита той с шеговит тон. Акцентът му навяваше асоциация с ефирна ирландска мъгла.

Представих си златни келтски арфи, пенливи ручеи и сетери с лъскава козина, препускащи из мочурищата на Галуей. Сетих се за размазания си грим и изпитах желание да потъна вдън земя.

— Да, аз съм… — запелтечих и щом срещнах строгия поглед на Джени, побързах да добавя: — сър.

— Когато чуя това обръщение, се оглеждам за баща си. Господин Мейън, ако държите на официалности, иначе Шеймъс.

— Добре — плахо отвърнах аз.

— Господин Мейън — смутено се намеси Джени. — Боя се, че Александра…

— Да, виждам какъв е проблемът — успокои я Шеймъс. — Тази машина наистина е ужасна. Кафето излиза твърде горещо. Чистачките ще се погрижат за това по-късно. Джени, засега сложи някаква постелка върху петното, ако обичаш.

Навярно съм изглеждала като осъден на смърт затворник, чул звъна на телефона. Шеймъс хвърли поглед към лицето ми и дискретно се покашля.

— Джени, готови ли са онези писма?

— Да. — Джени се върна на бюрото си и взе старателно подредена купчина. — Ето, напечатах най-неотложните.

— Благодаря. — Прегледа ги необичайно подробно за човек с неговите небрежни маниери. — А новите оферти?

Последва напрегнато мълчание, като затишие пред буря.

— Трябваше да ги напечата Александра — мрачно отвърна Джени. Грабна доста по-малка купчина изписани листове с безброй поправки със зелен химикал.

Шеймъс прелисти резултата от първия ми опит за заработване на пари. Устните му трепнаха.

— Джени, ти си истински ангел — каза той, но ако нямаше предвид ангела на смъртта, не зная кой друг. — Заеми се с извлеченията на «Мандарин», докато аз обясня на Алекс, като на нов член на екипа, какви са правилата в тази лудница.

Въздъхнах дълбоко от облекчение. Нямаше да загубя работата си. Баща ми нямаше да ми крещи. Майка ми нямаше да бъде принудена да отмени всичките си уговорки за игра на голф с Фиона Кейн. Но изпаднах в депресия при мисълта за какви неща съм благодарна напоследък.

— Добре, господин Мейън — троснато отвърна Джени и се отправи обратно към бюрото си като доберман, излъган и оставен без вечеря.

— Влез, Алекс. Нали нямаш нищо против да те наричам така?

— Не, изобщо — отговорих аз и горещо се помолих да ми даде пет минути да оправя грима си.

Още докато тази мисъл се оформяше в съзнанието ми, шефът ми отново ме изгледа със загриженост и каза:

— Не е зле първо да почистиш тази хубава рокля от кафето.

Побягнах към дамската тоалетна и след секунда се изправих срещу най-трагичната гледка след руините в Босна. Спиралата ми бе потекла и изглеждах като «готик» звезда от осемдесетте, ружът бе напълно съсипан от потта, а по зъбите ми имаше червило от прехапването на устни. Бързо измих лицето си. По-добре бе да бъда без грим, отколкото да приличам на плашило. Опитах се да подсуша лепкавото си чело с хартиени кърпички. Хрумна ми да пъхна глава под сешоара за ръце, но какъвто бе късметът ми днес, очаквах всеки момент да се появи Джени и да получи удар, щом ме види.

Погледнах резултата. Изглеждах малко по-прилично, но все още ужасно. Черна жарсена рокля и негримирано лице като на закръглена ученичка. Пригладих сплъстените си коси назад и ги вързах на толкова стегната конска опашка, че кожата на слепоочията ми стоеше опъната.