Луиз Бегшоу - Блясък

Но Сали още я нямаше. Докато седеше самичка на игрището, преструвайки се на погълната от четенето, младата Джейн Морган почувства как я смазва вълна от самота. Чувството бе ужасно и тя повдигна глава и вирна брадичка, сякаш имаше реална физическа опасност от удавяне.

Баща й. Негово Превъзходителство почитаемият Томас Морган. Джейн си спомни как й се усмихваше с дежурната си усмивка на политик. Докато тя се мъчеше да го убеди да остане с нея, да иска тя да е наблизо… да я обича поне малко, както тя го обичаше, както винаги го бе обичала — с копнежа на детската любов, която не намираше отклик.

— Но, татко… аз наистина мразя онова училище.

Бе застанала нерешително на горната площадка на стълбището, а куфарите й вече бяха опаковани и натоварени в лимузината.

— Всички мразим училището, скъпа. — Той я целуна разсеяно.

— Искам да съм с теб. — Думите се изплъзнаха от устата й, макар да си бе обещала, че няма да се моли. Беше нетърпелива, отчаяна. — Искам да остана тук — във Вашингтон.

— Не, ти трябва да се движиш в други кръгове. Политическата върхушка… — Той махна неопределено с ръка. — Не е добра за тийнейджъри. А и аз съм толкова зает, че почти няма да ме виждаш. Пансионът е най-доброто решение. Така правехме по мое време.

— Аз живея в къщата за гости с Консуела.

— Все едно — излъга той. — Хайде, сега бягай, скъпа, шофьорът те чака вече десет минути.

— Но… татко. — Гласът й вече бе умолителен, хленчещ. — Ако бях тук, би могъл да ме виждаш по-често. А това би ти харесало, нали?

— Разбира се. — Гласът му омекна съвсем леко и той се наведе да я целуне по челото — кратко докосване, но същинска божия манна за Джейн. Отчаяно копнееше да го прегърне, но той се отдръпна и ясните му сиви очи възвърнаха професионалното си хладнокръвие. — Ще те видя през лятото, мила.

Мила. Скъпа. Само ако беше вярно.

Но Джейн Морган изпъна слабите си рамене и си наложи да се усмихне бодро и безлично, както правеше винаги баща й.

— Добре. Ще се видим тогава — каза тя и го прегърна. Той я потупа сковано по гърба. — Обичам те, татко.

— И аз те обичам, Джейн.

Докато слизаше по стълбите, тя го чу как се обръща и се връща в кабинета си. Дори не изчака да й махне за довиждане.

Споменът бе горчив. И тя го бе предъвквала като лютив корен през целия път до летището, а после и докато стигне до красивата и самотна къща под наем, където живееше, докато ходеше на училище. Мисълта за училището предизвикваше у нея смесица от копнеж и ненавист, мрачно отчаяние от факта, че трябва да прекара още един срок като аутсайдер, отхвърляна от всички. Целият й живот понякога й се струваше като безкрайна поредица от отхвърляния. Но я имаше и онази светла точка — най-добрата й приятелка, Сали, която бе най-близкото, мислеше си понякога Джейн, до това, да си има семейство. Сали, която й бе почти като сестра.

Чу нов звук. Огромна лимузина преодоляваше бавно издутините за ограничаване на скоростта по алеята. Да — колата на Сали, направо от Тексас, голямо, блестящо бяло чудовище. Джейн би я познала навсякъде.

Временно забрави терзанията си и скочи на крака.

Колата спря, шофьорът, спретнато облечен в безукорната си униформа, излезе и задържа вратата отворена за младата си пътничка, сякаш бе принцеса. Джейн се поколеба, усети как далеч зад гърба й намалиха музиката и последва цялостно приглушаване на гласовете — всички гледаха насам, всички очакваха Сали. Всъщност гледаха и нея.

Приятелката й бе от истинските звезди в живота, ярка и ослепителна. И ето, стройните й крака, слаби и загорели над белите униформени чорапи, се показаха откъм шоколадово кафявата кожена тапицерия на колата. Полата й бе малко по-къса, дългата й руса коса се развяваше над раменете й от бриза, закрепена назад с дизайнерски слънчеви очила, а миглите й бяха плътно покрити със спирала, напук на забраната за гримиране в училище — ето я и нея, и цялото училище въздъхна едновременно при вида й.

Джейн извика от радост и хукна към Сали.

— Толкова се радвам да те видя — извика Сали, прегърна здраво Джейн и я обви в облак от парфюм. — Толкова беше скучно тук, докато ти беше в столицата.

— И аз се радвам. — Джейн се почувства неловко. Винаги бе така, когато Сали се появеше за първи път. Понякога леко ревнуваше. Тя самата бе като луната — бледа и сериозна, докато Сали блестеше като слънцето. Друг път цялата й неувереност се стоварваше върху й и тя се съгласяваше с мнението на другите: защо изобщо Сали ще иска да е нейна приятелка?