Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— От кръвта получавам треска, кожата ми гори — каза Уил. — Не мога да се охладя. Но да, водата помага.

Теса просто го гледаше. Когато бе дошъл в стаята й в Къщата на мрака, бе помислила, че е най-красивото момче, което някога е виждала, но чак сега, докато го гледаше, разбра, че никога досега не е поглеждала към момче по начин, който да я кара да се изчервява, който да ускорява дишането й. Повече от всичко на света искаше да го докосне, да види дали мускулестите му ръце са толкова здрави, колкото изглеждат, да разбере дали дланите му са груби. Да отпусне буза върху неговата, да усети миглите му по кожата си. Тези дълги мигли.

— Уил — каза тя, а гласът й прозвуча неестествено в собствените й уши, — Уил, искам да те попитам…

Той я погледна. Водата слепваше миглите му в едно, така че приличаха на звездички.

— Какво?

— Държиш се все едно не ти пука за нищо — каза тя с въздишка. Чувстваше се все едно е бягала по нанагорнището на хълм, след което е минала от другата му страна, тръгвайки надолу и не може да спре. Гравитацията я водеше накъдето трябва. — Но всеки го е грижа за нещо. Нали?

— Мислиш ли? — меко попита Уил. Когато тя не отговори, той се облегна на ръцете си, привел се напред.

— Тес — каза той, — ела тук и седни до мен.

Тя се подчини. На пода бе студено и влажно, но тя седна и събра полите си така, че се виждаха само върховете на обувките й. Погледна към Уил. Бяха близо един до друг, лице в лице. На сивкавата светлина неговото изглеждаше хладно и чисто. Само устата му придаваше известна мекота.

— Ти никога не се смееш — каза тя, — държиш се, все едно всичко ти е забавно, но никога не се смееш. Понякога, когато си мислиш, че никой не ти обръща внимание, се усмихваш.

За момент той не отговори. После каза колебливо:

— Ти… ме караш да се смея. От мига, в който ме халоса с онази бутилка.

— Беше ваза — каза автоматично тя.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Да не споменавам, че винаги ме поправяш. С този забавен поглед на лицето. А и как се развика на Гейбриъл Лайтууд. Дори начина, по който говореше на Де Куинси. Караш ме…

Той се спря, погледна я и тя се зачуди дали изглежда така, както се чувства — замаяна и останала без дъх.

— Теса, нека видя ръцете ти — каза внезапно той.

Тя му ги подаде с дланите нагоре, без сама да поглежда към тях. Не можеше да откъсне очи от лицето му.

— Още има кръв по ръкавиците — каза й той.

Тя погледна надолу и видя, че наистина е така. Не бе свалила белите кожени ръкавици на Камила, които бяха изцапани с кръв и прах, и разкъсани по върховете на пръстите, от опитите й да свали оковите на Нат.

— О — каза тя и понечи да отдръпне ръцете си, за да свали ръкавиците, но Уил пусна само едната й ръка. Той продължи да държи леко дясната за китката. Теса забеляза, че на показалеца си носеше тежък сребърен пръстен, изографисан с изящни птици в полет. Бе свел глава, мократа му черна коса падаше напред така, че не можеше да види лицето му. Той приглади с пръсти повърхността на ръкавицата. Имаше четири перлени копчета, които я стягаха около китката. Когато прокара пръсти по тях, те се отвориха и палецът му докосна оголената й кожа там, където сините вени пулсираха.

Тя почти подскочи.

— Уил!

— Теса, какво искаш от мен?

Все още галеше вътрешната страна на китката й. Докосването му оказваше странен, но прекрасен ефект върху кожата и нервите й. Гласът й потрепери, когато отговори.

— Искам да те разбера.

Той я погледна през мигли.

— Нужно ли е това, наистина?

— Не зная — каза Теса, — не съм сигурна, че някой те разбира, освен може би Джем.

— Джем не ме разбира — каза Уил, — него го е грижа за мен. Той ми е като брат. Но това не е същото.

— А искаш ли той да те разбере?

— Не, за Бога. За какво му е да знае причините, поради които живея живота си така?

— Може би — каза Теса, — той иска да знае дали има причина?

— А дали това има значение? — попита меко Уил и с едно движение свали ръкавицата напълно от ръката й. Леденият въздух в стаята докосна кожата на пръстите й. Теса потръпна цялата, все едно внезапно бе останала гола в студа.

— Какво значение имат причините, когато нищо не може да се направи, за да се променят нещата?

Теса опита да намери отговор на това, но не можа. Трепереше, беше й трудно да говори.

— Студено ли ти е? — сплел пръсти с нейните, Уил взе ръката й и я притисна до бузата си. Тя бе смаяна от нездравата топлина на кожата му.

— Тес — каза той с глас, дрезгав от желание. Тя се приведе към него, огъвайки се като клоните на дърво, покрити със сняг. Цялото тяло я болеше. Самата тя се усещаше като рана, като че в нея имаше ужасна пустота. Чувстваше Уил така, както не бе чувствала никого или нищо друго в живота си. Виждаше слабото сияние на сините му очи изпод притворените клепачи, мъха по лицето му, където не се бе избръснал, избледнелите знаци, които изпъстряха кожата на раменете и врата му — и най-вече устата му, с форма на полумесец, мъничката трапчинка в центъра на долната му устна.