Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Лекарство?

— Трябва да изпие това — Софи вдигна кофата пред Теса, която не можа да разбере какво има в нея, приличаше на най-обикновена вода. — Трябва. Иначе никой не знае какво може да стане.

Теса усети щур порив в себе си.

— Аз ще го накарам. Къде е той?

— Горе в мансардата — каза Софи и се ококори, — но на ваше място, госпожице, не бих го направила. Когато е в такова настроение, може да се държи наистина отвратително.

— Не ме интересува — каза Теса и протегна ръка към кофата. Софи й я подаде, като изглеждаше едновременно облекчена и притеснена. Кофата бе изненадващо тежка и пълна догоре с вода. Почти преливаше.

— Уил Херондейл ще трябва да се научи да си взима лекарството като мъж — добави Теса, след което отвори вратата, водеща към тавана. Софи я погледна така, сякаш си е загубила ума.

Зад вратата имаше тясно стълбище, водещо нагоре. Тя носеше кофата пред себе си, докато се изкачваше. Водата се разля по корсажа на роклята й. Кожата й настръхна. Докато стигна върха на стълбището, вече бе мокра и останала без дъх.

Стълбите не завършваха с врата, а внезапно извеждаха на мансардата — голяма стая, чийто таван се разделяше на две стръмни половини, създаващи впечатлението, че е нисък. Покривни греди се простираха по дължината на стаята точно над главата на Теса, а през ниски квадратни прозорци, разположени на равни интервали по стената, проникваше мъждива светлина. Подът бе от полирани дъски. Нямаше никакви мебели и никаква друга светлина, освен тази, проникваща през прозорците. Други, по-тесни стъпала, водеха към затворената врата за покрива.

В средата на стаята Уил лежеше по гръб, при това бос. Около него имаше няколко кофи, а подът беше мокър. Водата се стичаше по дъските и се събираше на малки локвички, някои от които бяха червеникави, сякаш бяха примесени с кръв.

Уил бе поставил ръка върху лицето си, скрил очите си. Не лежеше неподвижен, а шаваше неспокойно, като че нещо го боли. Докато Теса се приближаваше, той промълви нещо с тих глас. Нещо, което звучеше като име. Сесили, помисли си Теса. Като че бе казал Сесили.

— Уил, на кого говориш? — попита тя.

— Пак ли се връщаш, Софи? — отговори Уил, без да вдига глава. — Казах ти, че ако пак ми донесеш някоя от тези пъклени кофи, ще…

— Не е Софи. Аз съм, Теса.

За момент Уил остана мълчалив и неподвижен, като се изключи равномерното надигане на гърдите му. Носеше само чифт тъмни панталони и бяла риза, които, подобно на пода около него, бяха мокри. Платът на дрехите прилепваше към тялото му, а черната му коса приличаше на мокър парцал. Сигурно измръзваше.

— Изпратили са теб? — каза той накрая. Звучеше най-малкото смаян.

— Да — отвърна Теса, макар това да не бе съвсем вярно.

Уил отвори очи и обърна глава към нея. Дори на мъждивата светлина виждаше наситения цвят на очите му.

— Хубаво тогава. Оставяй кофата и си върви.

Теса погледна към кофата. По някаква причина ръцете й не искаха да пуснат металната дръжка.

— Какво има вътре? Имам предвид, какво ти дават?

— Не ти ли казаха? — той премигна изненадано. — Това е светена вода. Да изгори това, което е в мен.

Теса премигна.

— Имаш предвид…

— Забравям, че не знаеш много неща — рече Уил. — Помниш ли, че по-рано тази вечер ухапах Де Куинси? Е, ами глътнах малко от кръвта му. Не много, но не е и нужно.

— За какво?

— За да вампирясаш.

Теса почти изпусна кофата.

— Ти вампирясваш?

Уил се ухили и се завъртя на една страна.

— Не се тревожи излишно. Трябва да минат дни, преди трансформацията да се случи и дори тогава най-напред трябва да умра, за да се прояви. Кръвта обаче ще направи вампирите неотразими за мен. Ще се въртя около тях с надеждата да стана такъв. Ще бъда като човешките им ратаи.

— А светената вода…

— Има обратен ефект на този на кръвта. Трябва да продължа да я пия. От нея, разбира се, ми става лошо. Кашлям кръв.

— Мили Боже — Теса му подаде кофата с гримаса, — значи е по-добре да ти я дам.

— Предполагам — Уил се изправи и протегна ръце, за да я вземе от нея. Той направи физиономия като гледаше съдържанието й, след което я надигна и опря ръба до устните си. След няколко глътки отново направи гримаса и безцеремонно изля остатъка върху себе си. След това метна кофата настрана.

— Помага ли, като се поливаш с нея? — попита Теса с искрено удивление.

Уил нададе сподавен звук, който можеше да е само смях.

— Какви въпроси задаваш само… — поклати глава и капчици вода полетяха от косата му към дрехите на Теса. Водата се бе просмукала в бялата му риза, правейки я прозрачна. Начинът, по който тя прилепваше по тялото му и очертаваше линиите му — релефните мускули, гръдния кош, руните, които блестяха черни върху кожата му — всичко това накара Теса да помисли за тънък лист хартия, поставен върху медна руна, върху който рисуваш с въглен, за да прекопираш формата. Тя преглътна. Тежко.