Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Теса не се изненада, когато не видя никъде Джесамин.

Настаниха Натаниъл в спалня, не много различна от нейната. Имаше същите тъмни дървени мебели, същото огромно легло, същият гардероб. Докато Шарлот и Агата настаняваха Натаниъл в леглото, Теса се отпусна в стола до него. Бе премаляла от умора и тревога. Около нея се чуваха тихи гласове. Долови Шарлот да споменава Мълчаливите братя и Хенри да отговаря нещо за огнени съобщения или вестоносци — не бе съвсем сигурна. По едно време Софи се появи и я накара да изпие нещо горещо и сладко, което постепенно я съживи. Скоро беше в състояние да се изправи и да се огледа наоколо. С изненада откри, че е сама с брат си. Всички останали бяха излезли.

Тя погледна към Натаниъл, който лежеше като мъртвец. Лицето му бе насинено, а сплъстената му коса бе разстлана върху възглавницата. Теса с болка се замисли за спретнатия брат от спомените си. Светлата му коса винаги бе внимателно сресана. Този Натаниъл не напомняше с нищо на младежа, свирукайки си танцувал със сестра си в дневната, щастлив от самото усещане, че е жив.

Тя се приведе напред, за да огледа внимателно лицето му и с крайчеца на окото си долови движение. Тя рязко обърна глава и разбра, че е видяла отражението си. В роклята на Камила приличаше на дете, което си играе. Бе твърде слаба за тази натруфена рокля. Бе като дете. Глупаво дете. Не бе изненада, че Уил…

— Теси — гласът на Натаниъл, слаб и треперещ, веднага я откъсна от мислите за Уил, — не ме оставяй, Теси. Мисля… че съм болен.

— Нат — тя покри ръката му със своята, облечена в ръкавица, — всичко е наред. Всичко ще е наред. Те извикаха лечители…

— Кои са те? — попита той и тихо заплака. — Къде сме? Не познавам това място.

— Това е Институтът. Тук ще си в безопасност.

Натаниъл премигна. Под очите му имаше тъмни, почти черни кръгове. Устните му бяха изцапани с нещо, което приличаше на засъхнала кръв. Очите му шареха наляво-надясно, без да спират върху нищо.

— Ловци на сенки — въздъхна той, — не мислех, че наистина съществуват.

— Магистърът… — прошепна внезапно Натаниъл и нервите на Теса се опънаха — Той каза, че те са Закона. Каза, че трябва да се боим от тях. Но на този свят няма друг закон, освен този на джунглата — убий или ще бъдеш убит. — Гласът му се повиши. — Теси, толкова съжалявам… За всичко.

— Магистърът. Имаш предвид Де Куинси? — попита Теса, но Нат издаде хриплив звук и погледна отвъд нея с очи, в които се четеше ужас. Теса пусна ръката му и се обърна да види какво е видял.

Шарлот бе влязла в стаята почти безшумно. Все още бе облечена с бойните дрехи, но бе наметнала старомодно наметало с двойна закопчалка на шията. Изглеждаше много мъничка, отчасти защото зад нея стоеше брат Енох, а фигурата му хвърляше дълга сянка. Той бе облечен в същата сива роба, която бе носил и преди, макар сега жезълът му да бе черен, а върхът му да изобразяваше тъмни криле. Бе спуснал качулката си, която хвърляше сянка върху лицето му.

— Теса — каза Шарлот, — нали помниш брат Енох. Той е тук, за да помогне на Натаниъл.

Нат нададе животински крясък на ужас и се вкопчи в ръката на Теса. Тя го погледна удивена:

— Натаниъл? Какво има?

— Де Куинси ми каза за тях — изпъшка Натаниъл. — Грегориите. Мълчаливите братя. Онези, които убиват с мисълта си. — Той потрепери и гласът му спадна до шепот. — Теса, виж лицето му.

Теса погледна. Докато бе разговаряла с брат си, брат Енох безшумно бе свалил качулката. Празните дупки на мястото на очите отразяваха магическата светлина, а червеният белег на устата правеше изражението му да изглежда безмилостно.

Шарлот пристъпи напред.

— Брат Енох ще прегледа господин Грей…

— Не! — извика Теса. Като освободи ръката си от хватката на Нат, тя застана между брат си и новодошлите. — Не го докосвайте.

Шарлот спря объркана.

— Мълчаливите братя са нашите най-добри лечители. Без брат Енох Натаниъл… — гласът й секна — няма да можем да му помогнем.

Госпожице Грей.

Отне й миг, преди да разбере, че името й не бе изречено на висок глас. Вместо това, като стих от забравена песен, бе изплувало в ума й, но не беше нейна мисъл. Тази мисъл бе чужда, враждебна. Друга. Гласът на брат Енох. Така й бе проговорил и първия ден, когато бе напуснал стаята й.

Интересно е, госпожице Грей — продължи брат Енох, — че сте долноземка. За разлика от брат ви. Как е възможно това?

Теса замръзна.

— Можете да кажете това само като го погледнете?