Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Винаги ми е било странно, когато нещо такова стане и никой дори не си подаде носа навън — каза Томас, озъртайки се нагоре и надолу по улицата. Шарлот винаги изискваше служителите в Института да говорят правилен английски между стените му и акцентът на Томас, който издаваше произхода му от Ийст Енд, се появяваше в зависимост от това, дали той си спомняше за това правило, или не.

— Доста магически прах е използван тук — каза Уил, докато търкаше лицето и врата си, — а и предполагам онези на улицата, които не са мундани, са достатъчно съобразителни да си гледат тяхната работа, когато са замесени ловците на сенки.

— Изглеждаш плашещо, Уил — каза Томас така спокойно, че Уил се усъмни дали не му се подиграват. — Ако не ти направят иратце , до утре окото ти ще е подуто. Дано не се сърдиш, че ти го казвам.

— Може би си искам синината — отвърна сърдито Уил. — Помисли върху това.

Томас само се ухили и скочи на мястото на кочияша. Уил продължи да търка засъхналата вампирска кръв от ръцете си. Задачата поглъщаше вниманието му дотолкова, че успя почти напълно да пренебрегне Гейбриъл Лайтууд, когато той се появи от сенките и застана до Уил с надменна усмивка на лицето.

— Добра работа, Херондейл, да подпалиш това място — отбеляза Гейбриъл, — добре че бяхме на линия, за да разчистим след теб. Иначе целият план щеше да изгори заедно с репутацията ти.

— Нима искаш да кажеш, че репутацията ми не е съсипана? — попита Уил с престорен ужас. — Явно съм се провалил. В това, че не съм оплескал нещата. — Той удари с юмрук по каретата. — Томас! Да вървим към най-близкия вертеп! Искам скандали и лоша компания!

Томас изсумтя и каза нещо, което прозвуча като „пак дивотии“. Уил се престори, че не го е чул. Лицето на Гейбриъл потъмня.

— Има ли нещо, което да приемаш на сериозно?

— Не се сещам.

— Знаеш ли — каза Гейбриъл, — някога смятах, че можем да бъдем приятели, Уил.

— Тогава се мислех за пор — отговори Уил, — но се оказа, че просто съм прекалил с опиума. Знаеш ли, че има такъв страничен ефект? Аз не знаех.

— Не зная — отвърна Гейбриъл, — доколко шегите за опиума са забавни или уместни, предвид… състоянието на твоя приятел Карстерс.

Уил замръзна, но продължи със същия тон:

— Имаш предвид неговия недъг?

Гейбриъл премигна.

— Моля?

— Нали така се изрази в Института. Недъг. — Уил хвърли окървавения парцал настрана. — И се чудиш защо не сме приятели.

— Питам се — каза Гейбриъл, малко по-тихо, — дали понякога не ти писва.

— От какво?

— Да се държиш по този начин.

Уил кръстоса ръце пред гърдите си. Очите му проблеснаха заплашително.

— Ами не — рече той. — Същото нещо, между другото, ми каза и сестра ти, когато…

Вратата на каретата се отвори. Една ръка се подаде оттам, хвана Уил за ризата и го издърпа вътре. След това вратата се затръшна и Томас, изправен, дръпна юздите на конете. Миг по-късно каретата потегли в нощта и остави Гейбриъл да гледа вбесен след нея.

— Какво си мислеше, че правиш? — поклати глава Джем, след като бутна Уил на мястото пред него. Сребърните му очи проблясваха в сумрака. Той държеше бастуна между коленете си, а ръката му се бе отпуснала на драконовата глава. Уил знаеше, че бастунът бе принадлежал на бащата на Джем, и е бил направен за него от майстор на оръжия за ловци на сенки от Пекин.

— Да дразниш Гейбриъл Лайтууд по този начин? Защо? Какъв е смисълът?

— Чу какво каза за теб…

— Не ме интересува какво е казал за мен. Всички мислят като него. Той просто е достатъчно дързък да го каже. — Джем се приведе напред, подпрял брадичка с ръка. — Знаеш ли, не мога постоянно да бъда твоят липсващ инстинкт за самосъхранение. Трябва да се научиш да се оправяш и без мен.

Както винаги, Уил не му обърна внимание.

— Гейбриъл Лайтууд не е голяма заплаха.

— Забрави го, тогава. Има ли някаква причина, поради която постоянно хапеш вампирите?

Уил докосна засъхналата кръв по китките си и се ухили.

— Винаги ги изненадва.

— Разбира се. Те знаят какво става, когато някой пие от кръвта им. Вероятно очакват повече разум от твоя страна.

— Което им изиграва лоша шега, трябва да отбележа.

— И на теб може да ти изиграе лоша шега — Джем погледна Уил замислено. Той бе единственият, който никога не му се ядосваше. Каквото и да стореше Уил, най-силната реакция на Джем бе леко раздразнение.

— Какво стана? Чакахме сигнала…

— Проклетият Фосфор не проработи. Вместо да светне, запали завесите.