Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Джем се задави.

Уил го изгледа.

— Не е смешно. Нямах представа дали ще се появите или не.

— Наистина ли смяташе, че няма да дойдем, след като цялото място пламна като факла? — попита Джем спокойно. — Като нищо можеха да ви пекат на скара.

— А тази идиотка Теса, вместо да хукне да бяга с Магнус…

— Брат й бе окован на стола в стаята — напомни му Джем, — не знам дали аз самият бих избягал.

— Виждам, че упорито не желаеш да видиш гледната ми точка.

— Ако тя е, че в стаята има хубаво момиче, което те е разсейвало, я виждам доста ясно.

— Мислиш, че е хубава? — изненада се Уил. Джем рядко говореше на тази тема.

— Да. Ти също.

— Не съм забелязал. Честно!

— Да бе. Забеляза и още как. Даже аз забелязах как ти забеляза — усмихна се Джем.

Въпреки напрежението от битката, тази вечер той изглеждаше здрав. Бузите му имаха цвят, а очите му бяха тъмно сребърни, спокойни. Когато пристъпите на болестта бяха най-силни, цветът напускаше дори очите му и ги оставяше ужасно бледи, почти бели, а зениците в центъра изглеждаха като черни петна пепел върху сняг. Тогава получаваше пристъп. Уил бе удържал Джем към леглото, докато бе буйствал и крещял на непознат език, подбелил очи. Всеки път, когато това се случеше, Уил си мислеше, че това е краят, че този път Джем наистина ще умре. Понякога се чудеше какво ще прави след това, но не можеше да си го представи, точно както не можеше да погледне назад и да си спомни живота, преди идването си в Института. Никоя от двете мисли не се задържаше за дълго в ума му.

Но понякога, като сега, когато погледнеше към Джем, без да вижда и следа от болестта, се чудеше какъв би бил светът, в който Джем не беше смъртно болен. Не можеше да понесе да мисли и за това. В него имаше тъмно петно, от което идваше страхът, нашепващ му мрачни слова, които можеха да бъдат заглушени само с гняв, риск и болка.

— Уил — гласът на Джем прекъсна неприятните мисли на Уил, — чу ли поне една дума от това, което казах през последните пет минути?

— Честно казано, не.

— Няма да говорим за Теса, ако не искаш.

— Не става въпрос за Теса.

Това бе вярно. Уил не мислеше за Теса. Ставаше все по-добър в това да не мисли за нея. Всичко, което се изискваше, беше воля. И практика.

— Един от вампирите имаше слуга, човек, който ме нападна. Аз го убих, без дори да се замисля — каза Уил. — Той бе само едно глупаво момче. А аз го убих.

— Бил е ратай — каза Джем — и е бил на път да се преобрази. Било е въпрос на време.

— Беше само едно момче — повтори Уил. Той обърна лице към прозореца. Заради ярката магическа светлина видя само собственото си отражение, което го гледаше. — Като се прибера, ще се напия — добави той. — Трябва.

— Няма — отговори Джем. — Знаеш много добре какво ще стане, когато се приберем.

И понеже беше прав, Уил изсумтя.

В каретата пред тях Теса седеше на кадифена седалка срещу Хенри и Шарлот. Те си говореха тихо за това как е минала нощта. Теса слушаше, без наистина да я интересува. Само двама ловци бяха изгубили живота си, но това, че Де Куинси се бе измъкнал, бе равносилно на катастрофа. Шарлот се тревожеше за това, че Анклавът ще я обвини. Хенри се мъчеше да я успокои, но Шарлот изглеждаше неутешима. На Теса щеше да й стане жал за нея, но нямаше сили да почувства нищо.

Натаниъл бе легнал на седалката до нея, а главата му бе в скута й. Тя се наведе над него, погали мръсната му, сплъстена коса, с облечените си с ръкавица пръсти.

— Нат — прошепна Теса толкова тихо, че се надяваше дори Шарлот да не я чуе, — вече всичко е наред. Кошмарът свърши.

Миглите на Натаниъл трепнаха и очите му се отвориха. Той вдигна ръката си — със счупени нокти и подути и изкривени стави — и преплете пръсти с нейните.

— Не си отивай — каза той с дрезгав глас. Очите му отново се затвориха. Бе очевидно, че ту се свестява, ту отново изпада в безсъзнание. — Остани, Теси.

Никой друг не я наричаше така. Тя затвори очи в опит да преглътне сълзите си. Не искаше Шарлот — или който и да било ловец на сенки — да я види как плаче.

Когато пристигнаха в Института, завариха Софи и Агата да ги чакат с фенери в ръка. Теса се препъна от умора, докато слизаше от каретата, и бе изненадана и благодарна, когато Софи се притече да й помогне. Шарлот и Хенри на практика носеха Натаниъл. Зад тях каретата с Уил и Джем изтрополи, докато минаваше през портите. Гласът на Томас проехтя в студената нощ, когато извика за поздрав.