Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Теса се погледна. Бе вярно. По някое време бе изгубила лика на Камила и отново бе станала себе си. Явно наистина бе замаяна, помисли си тя, за да не забележи туптенето на собственото си сърце. То биеше като барабан в гърдите й.

— Не знаех, че можеш да боравиш с пистолет — подхвърли Уил.

— Не мога — каза Теса, — сигурно Камила може. Действах по инстинкт. — Тя прехапа устни. — Не че имаше значение, защото не проработи.

— Ние рядко използваме огнестрелни оръжия. Ако нарисуваш руни по тях, барутът не пали. Никой не знае защо. И макар вампирите да могат да умрат, ако ги простреляш в сърцето, пропуснеш ли, се връщат по-ядосани от всякога. Руническите оръжия са по-добри. Дори да не ги улучиш в сърцето, което обикновено успяваме, острието ги замайва, докато ги довършим с кол или огън.

Теса го погледна спокойно:

— Не е ли трудно?

Уил захвърли мократа кърпа настрана. Бе поаленяла от кръв.

— Кое?

— Да убиваш вампири — каза тя. — Може да не са хора, но приличат на такива. Чувстват като тях. Крещят, кървят. Не е ли трудно да ги избиваш?

Уил стисна зъби.

— Не — каза той, — достатъчно е да знаеш нещо повече за тях…

— Но Камила чувства — каза тя. — Обича. Мрази.

— И все още е жива. Всеки прави своя избор, Теса. Вампирите, които умряха тази нощ, нямаше да са тук, ако не бяха направили погрешния. — Той погледна към Натаниъл, който лежеше отпуснат в скута на Теса. — Същото важи и за брат ти.

— Не зная защо Де Куинси го е искал мъртъв — каза меко Теса. — Не знам какво е направил, за да си навлече гнева на вампирите.

— Теса! — извика Шарлот, като се стрелна към нея и Уил като колибри. Изглежда толкова малка, толкова безобидна, помисли си Теса. Въпреки бойното облекло, което носеше, и черните символи, които опасваха кожата й като змии. — Получихме разрешение да отведем брат ти с нас в Института — каза тя и махна към Натаниъл с малката си ръка. — Вампирите сигурно са го упоили. Вероятно е бил ухапан, но никой не може да знае какво друго е ставало. Възможно е да се превърне в ратай или нещо по-лошо, ако не се погрижим за него. Във всеки случай се съмнявам да успеят да му помогнат в болница на мунданите. А ние можем да повикаме на помощ Мълчаливите братя. Горкичкият…

— Горкичкият? — повтори грубо Уил. — Той сам се е забъркал в тази каша, нали? Никой не му е казвал да се замесва с долноземци.

— Наистина, Уил — погледна го студено Шарлот, — нима си напълно лишен от съчувствие?

— Мили Боже — каза Уил, докато гледаше ту Шарлот, ту Нат. — Има ли нещо, което да кара жените да оглупяват повече от гледката на ранен млад мъж?

Теса присви очите си, като погледна към него.

— В тази връзка, защо не измиеш останалата кръв от лицето си, преди да продължим спора?

Уил вдигна ръце и се отдалечи. Шарлот погледна към Теса, а на устните й изгря полуусмивка.

— Трябва да призная, че ми харесва как се оправяш с Уил.

Теса поклати глава.

— Никой не може да се оправи с Уил.

Бързо бе решено Теса и Натаниъл да се качат с Хенри и Шарлот в голямата карета. Уил и Джем щяха да се приберат с по-малка, наета от лелята на Шарлот, а техен кочияш щеше да бъде Томас. Семейство Лайтууд и останалите от Анклава щяха да останат, за да претърсят дома на Де Куинси и да заличат всяко свидетелство за битката, което мунданите биха могли да намерят на сутринта. Уил искаше да остане и да участва в претърсването, но Шарлот бе категорична. Той бе погълнал вампирска кръв и трябваше да се върне в Института възможно най-бързо, за да започне лечение.

Томас обаче не искаше да допусне Уил в каретата толкова окървавен. След като каза, че ще се върне „след мъничко“, Томас отиде да потърси мокро парче плат. Уил се облегна на едната страна на каретата и загледа как членовете на Анклава влизат и излизат от къщата на Де Куинси, като мравчици, които събират хартия и мебели, оцелели след пожара.

Томас се върна с насапунисано парче плат, което подаде на Уил и се облегна на каретата, която проскърца под едрата му фигура. Шарлот винаги бе окуражавала Томас да тренира заедно с Джим и Уил, и с годините той се бе превърнал от мършаво хлапе в толкова мускулест мъжага, че шивачите, които му взимаха мерки, се отчайваха. Уил може и да беше по-добрият боец заради кръвта си, но и Томас не бе за подценяване заради фигурата си.

Понякога Уил си спомняше Томас такъв, какъвто бе дошъл за пръв път в Института. Той бе от семейство, служило от години на нефилимите, но се бе родил толкова слабичък, че всички мислеха, че няма да оцелее. Когато бе навършил дванайсет години, го бяха пратили в Института. Беше толкова дребен, че изглеждаше най-много на девет. Уил се бе присмял на Шарлот, че иска да го наеме, но тайно се бе надявал, че ще остане, за да има друго момче на неговата възраст в къщата. И бяха станали нещо като приятели, ловецът и неговия слуга, докато не бе дошъл Джем и Уил не забрави Томас почти напълно. Томас никога не се бе сърдил за това и се отнасяше към Уил със същото топло чувство, с което се обръщаше към всички.