Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Това изглеждаше болезнено.

Теса се обърна. Джем се бе появил в коридора зад нея, тих като котка. Бе сменил облеклото си. Сега носеше свободни тъмни панталони, стегнати в кръста, и бяла риза, само малко по-светла от кожата му. Красивата му коса бе влажна и полепнала по слепоочията и врата.

— И не само изглежда — Теса потърка ръка в гърдите си. Ръкавицата, която носеше, бе омекотила удара, но кокалчетата още я боляха.

— Брат ти ще се оправи ли? — попита Джем.

— Не зная. Той е с едно от онези създания… монасите.

— Брат Енох — Джем я погледна състрадателно. — Знам как изглеждат Мълчаливите братя, но те са отлични лечители. Научили са много за медицината. Живеят дълго и знаят много.

— Не знам дали си струва, при условие, че изглеждаш така.

Ъгълчетата на устните на Джем се изкривиха в усмивка.

— Зависи за какво живееш — той я погледна внимателно. Имаше нещо в погледа на Джем, помисли си тя. Като че можеше да види през и в теб. Но нищо от това, което виждаше, сякаш не можеше да го разочарова.

— Знаеш ли какво ми каза брат Енох? — каза тя внезапно. — Каза, че Нат не е като мен. Че е просто човек, без никакви специални умения.

— И това те ядоса?

— Не зная. От една страна, не бих искала и той да е такова… нещо, каквото съм аз. Ала ако не е като мен, значи не е мой истински брат. Той е син на своите родители. Но чия дъщеря съм аз?

— Не бива да се тормозиш заради това. Щеше да е хубаво всички да знаем какви сме, но това знание не идва отвън, а отвътре. Както казва оракулът, опознай себе си. — Джем се ухили. — Извинявам се, ако това ти звучи като обикновен софизъм. Само казвам какво научих от собствен опит.

— Но аз не познавам себе си — поклати глава Теса, — съжалявам. Сигурно мислиш, че съм страхливка, която плаче, защото брат й не е чудовище. Защото нямам сила да бъда единственото чудовище.

— Нито си чудовище — каза Джем, — нито страхливка. Обратното, бях доста впечатлен от това как стреля по Де Куинси. Мисля, че щеше да го довършиш, ако имаше още патрони в пистолета.

— И аз така мисля. Исках да ги избия всичките.

— Това искаше Камила. Тя ни каза: „избийте ги всичките“. Може би си усещала нейните чувства?

— Няма причина Камила да я е грижа за Нат или за това какво ще се случи с него. Тогава бях най-кръвожадна. Щом видях Нат там и разбрах какво мислят да направят… — трепереща, тя си пое въздух. — Не зная доколко бях аз и доколко Камила. Не зная дори дали е редно да изпитвам такива чувства.

— Понеже си момиче? — попита Джем.

— Не. Не знам дали е редно, който и да било, да чувства това. Но може би си прав и мисля така, защото съм момиче.

Погледът на Джем сякаш мина през нея, като че виждаше нещо отвъд нея, отвъд коридора или самия Институт.

— Каквато и да си физически — каза той, — момиче, момче, силна, слаба, болна или здрава… всичко това няма значение. Важно е това, което е в сърцето ти. Ако душата ти е на воин, значи си воин. Всичко друго е стъкларията, от която е направена лампата. Но ти си светлината вътре. — Той се усмихна, сякаш върнал се на себе си, леко смутен. — Поне аз вярвам в това.

Преди Теса да може да отговори, вратата на стаята на Нат се отвори и Шарлот излезе в коридора. Тя отговори на въпросителния поглед на Теса с уморено кимване.

— Брат Енох помогна много на брат ти — каза тя, — но има още работа. Преди сутринта няма да знаем повече. Предлагам ти да поспиш, Теса. Изтощението няма да помогне на Натаниъл.

С усилие на волята Теса си наложи просто да кимне и да не залее Шарлот с въпроси, на които знаеше, че няма да получи отговор.

— Джем — Шарлот се обърна към него, — може ли да поговоря с теб за малко? Би ли ме придружил до библиотеката?

Джем кимна.

— Разбира се — той се усмихна на Теса и наклони глава. — До утре, тогава — каза и последва Шарлот по коридора.

В мига, в който се скриха зад ъгъла, Теса пробва да отвори вратата към стаята на Нат. Тя обаче беше заключена. Теса въздъхна, обърна се и се отправи към другия край на коридора. Може би Шарлот бе права. Може би трябваше да поспи.

Бе изминала половината коридор, когато чу шум. Софи, която носеше метална кофа, внезапно се появи и затръшна една врата зад гърба си. Изглеждаше бясна.

— Негово сиятелство е особено мил днес — обяви тя, когато Теса се приближи. — Метна една кофа по мен.

— Кой? — попита Теса и след това се сети. — А, имаш предвид Уил. Той добре ли е?

— Очевидно, щом замеря хората с кофи — отвърна ядосано Софи. — Освен това ме обиди. Дори не знам какво каза. Беше нещо на френски, тоест най-вероятно ме е нарекъл курва. — Тя сви устни. — Ще отида да повикам госпожа Брануел. Може би тя ще успее да го накара да си вземе лекарството, щом аз не мога.