Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Да не би, по една случайност, това да е същия човек, за когото е отишъл да работи Натаниъл? — попита Шарлот.

Мортмейн изпусна зъбното колело. Докато чаркът се търкаляше по масата, той го захлупи с ръка и спря въртенето му. Макар да не каза нищо, Шарлот позна по страха в очите му, че е права. Изпълни я усещане за триумф.

— Името му — каза тя, — искам името му.

Мортмейн я погледна иззад бюрото.

— Ако ви кажа, той ще ме убие.

— Ами животът на Натаниъл Грей? — попита Шарлот.

Мортмейн поклати глава, без да среща погледа й.

— Нямате представа колко могъщ е той. Колко опасен.

Шарлот изпъна рамене.

— Хенри — каза тя, — донеси ми призовителя .

Хенри я погледна объркан.

— Но мила…

— Веднага! — сряза го Шарлот. Мразеше да му крещи, бе като да риташ кученце. Но трябваше да направи нещо.

Хенри гледаше все така объркано, докато приближаваше жена си до бюрото на Мортмейн. Той извади нещо от джоба на сакото си. Бе тъмно и метално, със странни цифри по него. Шарлот го грабна и го размаха пред Мортмейн.

— Това е призовител — обясни му тя. — С него мога да призова Клейва. За три минути нефилими ще обкръжат къщата ви. Ще ви извлекат оттук и ще ви отведат на тяхна територия, където ще ви изтезават по начини, за които не сте и сънували. Знаете ли какво се случва с човек, в чиито очи покапе кръвта на демон?

Мортмейн я изгледа ужасен, ала не продума.

— Моля ви, не ме принуждавайте да го правя, господин Мортмейн. — Машинката в ръката на Шарлот бе станала хлъзгава от потта й, ала гласът й бе равен. — Не бих искала да умрете.

— Човече, моля ви, кажете й! — извика Хенри. — Наистина нямате нужда от това, господин Мортмейн. Само си усложнявате живота.

Мортмейн прикри лицето си с две ръце. Той винаги бе искал да види истински ловци на сенки, помисли си Шарлот, докато го гледаше. Ето, че мечтата му се бе сбъднала.

— Де Куинси — промълви той, — ала не зная първото му име. Просто Де Куинси.

— Де Куинси — повтори тя, — не може да бъде…

— Познавате ли го? — попита глухо Мортмейн. — Разбира се, предполагам, че би трябвало…

— Той е главатарят на могъщ вампирски клан в Лондон — каза Шарлот почти с нежелание. — Много влиятелен долноземец, съюзник на Клейва. Не бих могла да си представя, че той би…

— Той ръководи клуба — каза Мортмейн. Изглеждаше уморен и състарен. — Всички отговарят пред него.

— Ръководителят, значи. Има ли си титла?

Мортмейн изглеждаше леко изненадан от въпроса.

— Магистърът.

Ръката на Шарлот потръпна леко, след което тя прибра устройството в ръкава си.

— Благодаря ви, господин Мортмейн. Помогнахте ни много.

Мортмейн й отправи поглед, изпълнен с нещо като възмущение.

— Де Куинси ще разбере, че съм ви казал. Ще ме убие.

— Клейвът ще се погрижи да не го направи. Той никога няма да разбере кой го е издал.

— Ще направите това? — попита Мортмейн меко. — За един глупав мундан?

— Има надежда за вас, господин Мортмейн. Изглежда разбирате собствената си глупост. Клейвът ще ви наблюдава, не само, за да ви пази, но и за да е сигурен, че ще стоите настрана от клуб „Пандемониум“ и подобни организации. Надявам се, заради вас самия, да осъзнаете, че нашата среща бе предупреждение.

Мортмейн кимна. Шарлот се отправи към вратата, а Хенри я последва. Вече я бе отворила и стоеше на прага, когато Мортмейн проговори отново.

— Ставаше дума за едни прости зъбни колелца — промълви той, — най-обикновени машинарийки. Напълно безобидни.

За голяма изненада на Шарлот, Хенри бе този, който отговори, без дори да се обръща.

— Неодушевените предмети наистина са безобидни, господин Мортмейн. Ала не същото може да се каже за тези, които ги използват.

Мортмейн остана притихнал, когато двамата ловци на сенки напуснаха кабинета. След няколко мига те отново бяха на площада, на чист въздух — доколкото можеше въздухът в Лондон да бъде наречен чист. Може и да бе замърсен от прахта и пепелта на въглищата, помисли си Шарлот, ала поне не бе наситен със страха и отчаянието, които се бяха спуснали като миазма над кабинета на Мортмейн.

Изваждайки устройството от ръкава си, Шарлот го подаде на мъжа си.

— Би следвало да те попитам — каза тя, докато той го вземаше с гробовно изражение — какво всъщност е това, Хенри?

— Нещо, върху което работя — отговори той и го погледна с умиление. — Устройство, което долавя демонична енергия. Ще го нарека Сензор. Още не съм го довършил, но когато го сторя…