Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— В парка днес ти ни спаси — каза Теса. — Аз не умея да се бия. Ако не бе сторила това, което направи…

— Не трябваше — Джесамин погледна с празни очи куклената къща. — Няма да живея така, Теса. Няма да го понеса. Не ме интересува какво очакват от мен да правя. Няма да живея така. По-скоро ще умра.

Стресната, Теса отвори уста да й каже да не говори така, когато вратата зад гърба им се отвори. Бе Софи, с бялата си шапка и тъмна рокля. Очите й бяха изпълнени с тревога, когато се спряха на Джесамин. Тя каза:

— Госпожице Теса, господин Брануел би искал да ви види в кабинета си. Каза, че е важно.

Теса се обърна към Джесамин, за да я попита дали не иска да остане с нея, но изражението й бе непроницаемо. Ранимостта и гневът ги нямаше, ледената маска отново бе поставена.

— Тичай тогава, щом Хенри те търси — каза тя. — И без това съм уморена от теб, започна да ме боли глава. Софи, когато се върнеш, бих желала да помасажираш слепоочията ми с одеколон.

Очите на Софи проблеснаха весело, когато срещнаха тези на Теса.

— Както кажете, госпожице Джесамин.

Навън вече се бе мръкнало и докато Софи водеше Теса от едни каменни стълби към други, фенерът й хвърляше танцуващи сенки по стените. Стъпалата бяха стари и хлъзгави, износени от поколенията, стъпвали по тях. Стените бяха от камък, а на равни интервали по тях имаше малки прозорчета, през които се виждаше само тъмнина, подсказваща, че двете момичета са слезли под земята.

— Софи — каза накрая Теса, чиито нерви бяха опънати до краен предел от тъмнината и тишината, — да не отиваме в криптата на църквата?

Софи се изкикоти и светлината на фенера раздвижи сенките по стените.

— В това, което някога е било крипта, преди господин Брануел да го превърне в лаборатория. Той прекарва цялото си време тук долу, зает с играчките и експериментите си. Почти подлудява госпожа Брануел.

— Какво майстори? — попита Теса, която почти падна от едно неравно стъпало и трябваше да се подпре на стената. Софи сякаш не забеляза.

— Всякакви неща — отговори Софи, гласът й странно отекваше по стените. — Измисля нови оръжия и защити за ловците на сенки. Обожава часовниковите механизми и други такива неща. Понякога госпожа Брануел казва, че той щеше да я обича повече, ако тя тиктакаше като часовник — каза и се засмя.

— Звучиш — отвърна Теса, — сякаш си привързана към тях. Имам предвид господин и госпожа Брануел.

Софи не отговори нищо, но гордо изправеният й гръб се изпъна още повече.

— Във всеки случай повече, отколкото към Уил — добави Теса с надеждата да я успокои с шегата си.

— Да — отвращението се четеше ясно в гласа на Софи. — Уил не е приятен човек. Напомня ми за сина на последния ми работодател. Беше надменен човек, точно като господин Херондейл. Взимаше каквото поиска, от деня, в който се бе родил. А ако не го получеше, тогава…

Тя несъзнателно вдигна ръка и докосна едната страна на лицето си. Там, където белегът го разсичаше от устата до слепоочието.

— Тогава какво?

Но Софи отново заговори делово.

— Дразнеше се.

Тя премести светещия фенер от едната си ръка в другата и погледна надолу към изпълнения със сенки мрак.

— Бъдете внимателна, госпожице. В края си тези стълби са много влажни и хлъзгави.

Теса се приближи още повече до стената. Камъкът бе студен на допир.

— Но не мислиш ли, че Уил се държи така, защото е ловец на сенки? — попита тя. — Мисля, че те се смятат за по-висши. Джесамин също…

— Но Господин Карстерс не се държи така. Той не е като останалите. Нито пък господин и госпожа Брануел.

Преди Теса да може да отвърне, те спряха внезапно в края на стълбите. Там имаше тежка дъбова врата със спусната решетка. През решетката Теса не можеше да види нищо, освен сенки. Софи се пресегна към широкото желязно резе по средата на вратата и го натисна силно.

Вратата се отвори и разкри невероятно добре осветено помещение. Теса влезе вътре, отворила широко очи. Явно тук някога се бе намирала криптата на църквата. Дебели колони поддържаха потъналия в мрак таван. Подът бе каменен, облицован с потъмнели от времето плочи. Върху някои от тях бяха изписани думи. Теса предположи, че стоеше върху надгробните камъни — и костите — на погребаните в криптата. Нямаше прозорци, но ярката бяла светлина, която Теса вече знаеше, че е магическа, светеше от месингови поставки, висящи от колоните.