Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

В центъра на стаята бяха наредени големи дървени маси, чиято повърхност бе покрита с всякакви механични предмети — спици и машинарии, направени от блестящ месинг или желязо, дълги медни жици, стъклени колби, пълни с разноцветни течности, някои от които пушеха, а други изпускаха силни миризми. Въздухът бе остър и металически, като пред буря. Едната маса бе покрита изцяло с оръжия, а остриетата блестяха, отразявайки магическата светлина. Имаше наполовина завършена метална броня, поставена върху огромна каменна маса, чиято повърхност бе покрита от купчини дебели вълнени завивки.

Зад масата стоеше Хенри, а зад него — Шарлот. Хенри показваше на жена си нещо, което държеше в ръка — медно колело или зъбец — и тихо й говореше нещо. Носеше свободна ленена риза върху дрехите си, която бе изцапана с мръсотия и някаква тъмна течност. Но това, което направи впечатление на Теса, бе увереността, с която говореше на Шарлот. Нямаше я обичайната стеснителност. Звучеше сигурен в себе си, откровен, а очите му, когато погледна Теса, бяха спокойни и ясни.

— Госпожице Грей! Софи ви е показала пътя до тук, нали? Браво на нея.

— Ами да, тя… — започна Теса и се озърна назад, но Софи вече я нямаше. Явно бе излязла и тихо се бе качила обратно по стълбите. Теса се почувства глупаво, че не е забелязала. — Ами да — довърши тя, — каза ми, че сте искали да ме видите.

Хенри й направи знак да приближи до него и Шарлот. Докато пристъпваше към масата, Теса забеляза, че лицето на Шарлот е бледо и изпито, а кафявите й очи са потъмнели. Тя погледна към Теса, прехапа устната си и погледът й отново се върна към масата, където купчината плат помръдна .

Теса премигна. Дали не си беше въобразила. Ако не, платът наистина бе помръднал. Когато се приближи, видя, че купчината плат всъщност покрива нещо, което по обем и форма напомня човешко тяло. Спря се на място. Хенри се протегна, хвана покривалото в единия му край и го дръпна, като разкри какво има под него.

На Теса й прилоша и се подпря на ръба на масата.

— Миранда.

Мъртвото момиче лежеше на масата с ръце, отпуснати от двете страни, и мътнокафява коса, спусната в безредие по раменете. Стъкленосините й очи, които някога толкова бяха изнервяли Теса, ги нямаше. Сега на бялото й лице имаше празни черни кухини. Теса потръпна и погледна настрана, а след това отново невярващо погледна трупа. Нямаше оголена плът, нямаше кръв, въпреки, че гръдният кош на Миранда бе разтворен от горе до долу, а кожата й бе обелена като портокалова кора. Под гротескната рана обаче проблясваше… метал?

Там, където трябваше да има кръв, разкъсана плът и рани, имаше само две ленти бяла кожа, дръпнати назад, а под тях — метална черупка. Прецизно напаснати медни пластини образуваха гръдния кош на момичето, а надолу преливаха плавно в корпус от месингова сплав, който представляваше кръста на Миранда. Квадрат с големина колкото дланта на Теса, липсваше от центъра на гръдния кош и разкриваше празно пространство.

— Теса — гласът на Шарлот бе мек, но настоятелен, — Уил и Джем намериха това тяло в къщата, в която са те държали в плен. Била е напълно празна, като изключим това… момиче. Било е оставено в една от стаите.

Теса, която все още гледаше невярващо, кимна.

— Това е Миранда, прислужницата на Сестрите.

— Знаеш ли нещо за нея? Коя може да е тя? Откъде идва?

— Не, не… Тя говореше съвсем рядко и дори тогава само повтаряше какво са казали Сестрите.

Хенри прихвана с пръст долната устна на Миранда и отвори устата й.

— Има примитивен метален език, но устата й определено не е конструирана, за да говори или за да се храни. Няма глътка, а по това съдя, че няма и стомах. Устата й завършва с метална пластина зад зъбите.

Той я обърна настрана и присви очи.

— Но какво е тя? — попита Теса. — Някакъв вид долноземец или демон?

— Не — Хенри пусна челюстта на Миранда, — дори не е точно живо същество. Тя е автоматон. Механично създание, направено така, че да се движи и да прилича на човешко същество. Леонардо да Винчи е проектирал такова. Можеш да го откриеш в скиците му — механично създание, което може да сяда, да става, да ходи, да обръща глава. Той пръв е изказал предположението, че хората просто са сложни машини и вътрешностите ни са като зъбци и бутала, но направени от мускули и плът. Той се запитал защо да не бъдат заменени с мед и желязо? Защо да не сглобиш човек? Това обаче… Жак Дро и Маярде дори не са и сънували такова нещо. Това е истински, напълно самостоятелен биомеханичен автоматон, с обвивка от човешка плът. — Очите му проблеснаха. — Красиво е.