Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Но те са диаманти! Какво друго може да се обича така? И моля те, не ми отговаряй нещо нелепо от сорта на гети или тенис.

— О, Боже — каза той с престорен ужас, — как разбра?

— Всеки си има нещо, без което не може да живее. Ще открия каква е твоята тайна, не бой се — тя искаше да каже това лековато, но при вида на лицето му, гласът й заглъхна несигурно. Той я гледаше странно и твърдо. Очите му бяха в същия тъмносин цвят, като кадифената корица на книгата в ръката му. Погледът му слезе от лицето към гърлото и кръста й, преди отново да се върне на лицето й, където се спря на устните й. Сърцето на Теса затуптя, сякаш бе тичала по стълби. Гърдите я заболяха, все едно бе гладна или жадна. Искаше нещо, но не знаеше какво.

— Стана късно — рязко каза Уил и отклони погледа си от нея, — трябва да ти покажа пътя към стаята ти.

— Аз… — искаше да възрази Теса, но нямаше причина за това. Той бе прав. Бе наистина късно, звездите блещукаха, видими през прозореца. Тя се изправи на крака, притисна книгата до гърдите си и излезе с Уил в коридора.

— Има няколко трика, с които можеш да намериш пътя в Института. Трябва да ти ги покажа — рече той, все още без да я поглежда. Имаше нещо особено в поведението му, което отсъстваше преди миг, сякаш Теса го бе обидила по някакъв начин. Но как? — Нещо, с което ще познаваш различните врати и…

Той млъкна и Теса видя, че някой идва по коридора към тях. Беше Софи, която носеше под ръка кош, пълен с пране. Когато видя Уил и Теса, тя спря, а изражението на лицето й стана враждебно.

— Софи! — свитостта на Уил се превърна в пакостливост. — Оправи ли стаята ми?

— Да — отвърна Софи, без да се усмихва, — беше мръсна. Надявам се за в бъдеще да не оставяте петна демонска кръв из къщата.

Теса зяпна. Но как можеше Софи да отговаря така на Уил? Тя бе една слугиня, а той, макар и по-млад от нея, бе джентълмен.

Но Уил сякаш не се обиди.

— Това ми е работата, млада ми Софи.

— Господата Брануел и Карстерс не намират за трудно почистването на ботушите си — каза Софи, гледайки мрачно ту Уил, ту Теса. — Може би бихте могли да последвате светлия им пример.

— Може би — каза Уил, — но едва ли.

Софи изсумтя и отново тръгна по коридора, изпънала рамене.

Теса погледна смаяно към Уил:

— Какво беше това?

Уил лениво сви рамене.

— Софи обича да се прави, че не ме харесва.

— Че не те харесва? Та тя те мрази! — при други обстоятелства щеше да попита дали Уил и Софи не се бяха скарали, ала човек не се караше със слугите си. Ако те не слушаха, просто ги уволняваше.

— Нещо… между вас двамата…

— Теса — каза Уил с прекалена вежливост, — моля те. Има неща, които не би могла да разбереш.

Ако имаше нещо на този свят, което Теса мразеше, това бе да й казват, че има неща, които не може да разбере. Понеже беше млада, понеже беше момиче и поради още сто причини, които реално нямаха смисъл. Тя вирна брадичката си.

— Е, не бих могла, ако не ми кажеш. Но трябва да отбележа, че нещата изглеждат, сякаш си я обидил жестоко и сега тя те мрази.

Изражението на Уил помръкна.

— Мисли си каквото искаш. Не е като да знаеш каквото и да е било за мен.

— Знам, че не обичаш да отговаряш ясно, когато те питат нещо. Знам, че си на около седемнайсет. Знам, че обичаш Тенисън — цитира го в Къщата на мрака. Знам, че си сирак, като мен…

— Никога не съм казвал, че съм сирак — отговори Уил с неочаквана ярост, — и ненавиждам поезията. Така че, май в крайна сметка не знаеш абсолютно нищичко за мен, а?

С тези думи той се завъртя на пети и се отдалечи.

След като се лута дълго време в редица еднакви на вид коридори, по случайност Теса видя позната кръпка на един от безкрайните гоблени и се сети, че вратата към спалнята й трябва да е във въпросния коридор. След няколко опита на принципа проба-грешка, тя щастливо затвори правилната врата след себе си и спусна резето.

В мига, в който отново бе облечена с нощницата си и шмугнала се под завивките, тя отвори „Кодекс на ловците на сенки“ и започна да чете. „Никога няма да ни разбереш, като четеш за нас“, бе казал Уил, но това нямаше значение. Той не знаеше какво означават книгите за нея, че те бяха символ на истината и смисъла, а тази конкретно признаваше, че тя съществува и по света има други като нея. С тази книга в ръце Теса чувстваше, че всичко, което й се е случило през последните шест седмици, е истинско — по-истинско от самото преживяване.