Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Никога ли не се притеснявате, че онова, което е навън, може да дойде тук? — попита тя тихо.

— Демоните и другите отблъскващи създания ли имате предвид? — попита Уил.

Самата Теса не бе сигурна дали имаше предвид това или говореше като цяло за злото по света. Той постави ръка на вратата.

— Хоросанът, с който сме измазали тези камъни, е смесен с кръвта на ловци на сенки. Всяка греда е от самодивско дърво 20 20 Офика. — Бел.прев. . Всеки пирон в гредите е направен от сребро, желязо или кехлибар. Цялото място е защитено със заклинания. Входната врата може да бъде отворена само от ловец на сенки. Иначе завинаги остава заключена. Това място е крепост. Така че — не. Не се притеснявам.

— Но защо живеете в крепост? — Когато видя изненадания му поглед, тя обясни: — Явно не сте роднина на Шарлот и Хенри, не са достатъчно възрастни, за да са ви осиновили и явно не всички деца на ловци живеят тук, иначе щеше да има повече връстници на вас и Джесамин…

— И Джем — напомни й Уил.

— Да, но… разбирате какво искам да кажа. Защо не живеете със семействата си?

— Никой от нас няма семейство. Родителите на Джесамин са загинали в пожар, Джем идва отдалеч, след като майка му и баща му са били убити от демони. Според Съглашението, Клейвът е отговорен за сираците ловци на сенки, докато не навършат осемнайсет години.

— Значи един на друг сте си семейство.

— Ами, ако държите да звучи романтично, предполагам, че е така. Под покрива на Института всички сме братя и сестри. Вие самата също, госпожице Грей, макар и временно.

— Вижте — каза Теса, чувствайки, че се изчервява, — бих предпочела да се обръщате към мен на малко име, както правите с госпожица Лъвлис.

Уил погледна бавно към нея и след това се усмихна. Сините му очи светнаха.

— Тогава и ти трябва да се обръщаш към мен така, Теса — каза той.

Тя никога не бе чувала името си произнесено така. Когато той го каза, сякаш го чуваше за пръв път. Твърдото „Т“, удълженото „С“, което звучеше като въздишка. Самата тя почти въздъхна, когато меко каза „Уил“.

— Да? — отвърна развеселено той.

Ужасена, Теса осъзна, че просто е произнесла името му, за да го усети в устата си, без реално да зададе въпрос. Бързичко тя попита:

— Къде, вие, ловците на сенки, сте се научили да се биете така? Да рисувате тези магически руни и прочее?

Уил се усмихна.

— Имахме учител, който ни обучаваше, както на четене и писане, така и на бойни изкуства. Той обаче замина за Идрис и сега Шарлот му търси заместник, макар тя самата да ни преподава история и древни езици.

— Значи госпожа Брануел е ваша гувернантка?

Уил се усмихна мрачно.

— Може и така да се каже, но на твое място не бих я нарекъл гувернантка в лицето, не и ако искам крайниците ми да си останат, където са. Може и да не ти се вярва, но нашата Шарлот, въпреки деликатния си вид, е много умела в боравенето с най-различни видове оръжия.

Теса премигна.

— Нали не искаш да кажеш, че Шарлот… се бие? Като теб и Хенри?

— Естествено, че се бие. Какъв е проблемът?

— Ами тя е жена — каза Теса.

— Като Бодицея.

— Като кой?

— Като „кралица Бодицея, летяща със своята колесница, с оръжие в ръката и поглед на лъвица“ — Уил спря и се ухили на объркания поглед на Теса. — Нищо ли не ти говори? Това е, защото не си англичанка. Напомни ми да ти намеря книгата за нея. Тя била могъща кралица воин. Когато най-накрая я победили, предпочела сама да се отрови, вместо да се остави в плен на римляните. Била по-смела от всеки мъж. Смятам, че Шарлот е замесена от същото тесто, макар да е излязла малко дребничка.

— Но как може да е добра в това? Имам предвид, че жените не изпитват такива чувства.

— Какви чувства?

— Ами… кръвожадност — каза Теса след миг колебание, — ярост. Воинските чувства.

— Е, лично видях как ти самата размахваше нож срещу Сестрите на мрака — напомни й Уил. — Ако си спомням правилно, тайната на лейди Одли бе, че всъщност е убийца.

— Значи си чел книгата! — не можа да скрие задоволството си Теса.

Той изглеждаше развеселен от това.

— Предпочитам обаче „Следата на змията“. Повечко приключения, по-малко домакински вълнения. И двете обаче са по-слаби от „Лунния камък“. Чела ли си Колинс?

— Обожавам Уилки Колинс! — извика Теса. — Ами „Армадал“? Ами „Дамата в бяло“? Хей, защо ми се смееш?

— Не се смея на теб — усмихнат отвърна Уил, — а заради теб. Никога не съм виждал някой да се вълнува от книги толкова много. Човек ще помисли, че говориш за диаманти.