Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Тази глупост? За мъже, които губят главите си заради някаква си любов? Нелепица — Уил се отдръпна от вратата и приближи Теса, която стоеше до лавиците. Махна с ръка към огромния брой томове около себе си. — Не, но тук можеш да разбереш как да отрежеш нечия глава в случай на нужда. Което е доста по-полезно.

— Не изпитвам нужда да режа глави — възрази Теса. — И каква е ползата от толкова много книги, ако никой не чете? И наистина ли не бихте чели никакви романи?

— Е, ако „Тайната на лейди Одли“ е, че убива демони в свободното си време, може и да премисля — Уил се покатери на една от стълбите и измъкна една книга. — По-добре аз да ви намеря нещо за четене. Вземете това.

Той я пусна, без да гледа и Теса трябваше да се спусне напред, за да хване книгата, преди да падне на пода.

Бе голяма, квадратна книга, подвързана с тъмносиньо кадифе. Върху кадифето имаше изрисувани знаци, спираловидни символи, подобни на знаците, татуирани върху кожата на Уил. Заглавието бе написано със сребърни букви: „Кодекс на ловците на сенки“.

Теса погледна към Уил:

— Какво е това?

— Заглавието, мисля, издава съдържанието. Предполагам, че имате въпроси за ловците, предвид факта, че в момента обитавате тяхната, тъй да се каже, светая светих. В книгата можете да намерите всичко, което ви интересува — повече информация за нас, за историята ни, дори за долноземците като вас. — Лицето на Уил потъмня. — Но внимавайте. Книгата е на шестстотин години и е единствена по рода си. Ако я загубите или повредите, наказанието според Споразумението е смърт!

Теса остави книгата настрана, сякаш бе пламнала.

— Не говорите сериозно!

— Права сте. Шегувам се — Уил скочи от стълбата и се приземи леко пред нея, — но вярвате на всичко, което кажа, нали? Заради лицето ми е, предполагам. Буди доверие.

Теса не му отговори, а само се намръщи и прекоси стаята, за да седне на една от каменните пейки до прозореца. Тя седна, отвори Кодекса и започна да чете, като нарочно не обръщаше внимание на Уил, въпреки че той седна до нея. Усещаше тежестта на погледа му върху себе си, докато четеше.

Първата страница от книгата за нефилимите показваше същата картина, която бе свикнала да вижда по гоблените в коридорите — ангел, издигащ се от езеро, с меч в едната ръка и бокал в другата. Под илюстрацията имаше надпис: Ангелът Разиел и Реликвите на смъртните.

— Така е започнало всичко — каза весело Уил, сякаш не знаеше, че тя умишлено не му обръща внимание. — Малко заклинание за призоваване тук, малко ангелска кръв там и ето ти рецепта за създаването на непобедими човешки воини. Вие не бихте могли да разберете това от книгата, но все пак е някакво начало.

— Не приличате на хора. По-скоро на ангели на възмездието — меко каза Теса, разлиствайки страниците. Имаше много картини на ангели — спускащи се от небето, пускащи подобни на звезди бляскави пера. Имаше много илюстрации на ангела Разиел, който държи книга с огнени руни и около него коленичили мъже, татуирани със Знаците. Имаше и хора като тези, които бе видяла в кошмарите си, безоки и със зашити усти; имаше и ловци на сенки, размахващи огнени мечове, като воини на Рая. Тя погледна към Уил:

— Значи вие сте отчасти ангел, така ли?

Уил не отговори. Той гледаше през прозореца, през чистото стъкло в долната част. Теса проследи погледа му. Прозорецът разкриваше изглед към това, което трябваше да е предната част на Института. Под тях имаше двор, заобиколен от стени. През решетките на високата желязна порта, опасвана от изкривена арка, можеше да види малко от улицата навън, осветена от мъждивата жълтеникава светлина на газените лампи. Върху арката над вратата имаше грижливо изваяни железни букви, но от позицията, от която гледаше Теса, те се виждаха наопаки. Теса напрегна очите си в опит да ги разчете.

— Pulvis et umbra sumus. Това е стих от Хораций. Означава „Прах и сянка сме“. Не мислите ли, че е подходящ? — попита Уил. — Животът на убиеца на демони не е дълъг. Повечето си отиваме млади и след това изгарят телата ни — прах в прахта. Буквално. После потъваме в сенките на историята, а в книгите на мунданите няма дори бележка под линия, която да напомня на света, че някога сме съществували.

Теса го погледна. На лицето му бе изписано онова изражение, което тя намираше за така завладяващо — странното веселие, което сякаш оставаше само на повърхността на чертите му, сякаш той намираше всичко на този свят за безкрайно смешно и, в същото време, за безкрайно трагично. Тя се зачуди какво ли го е направило такъв, как е стигнал до извода, че тъмнината е смешна. Това бе нещо, което никой друг от ловците на сенки, с които се бе срещнала, не споделяше. Може би нещо, което е приел от родителите си? Но пък кои бяха те?