Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Сега вече знаеше как се наричат те. Руни. И знаеше какво означават. Че той е нефилим, потомък на хора и ангели. Не бе чудно, че кожата му сякаш блестеше на лунната светлина, подобно на магическата светлина на Уил. Косата му също блестеше в сребристо, както и скосените му очи.

— Много съжалявам — каза тя, прочиствайки гърлото си. Звукът й прозвуча ужасно грубо и шумно в тишината на стаята. Прииска й се да се смали. — Не исках да нахлувам така. Просто… моята стая е от другата страна на коридора и…

— Няма нищо — той свали цигулката от рамото си. — Вие сте госпожица Грей, нали? Момичето, което променя вида си. Уил ми разказа малко за вас.

— О! — възкликна Теса.

— О? — повдигна вежди момчето. — Не звучите особено доволна от това, че знам коя сте.

— Мисля, че Уил ми е ядосан — обясни Теса, — така че, каквото и да ви е казал…

Той се засмя.

— Уил е ядосан на всички. Не позволявам това да замъгли преценката ми.

Лунната светлина се отрази върху полираната повърхност на цигулката на момчето, когато той се обърна и я остави върху скрина, заедно с лъка. Когато отново се извърна към гостенката си, се усмихваше.

— Трябваше да се представя по-рано — каза той, — аз съм Джеймс Карстерс. Моля те, наричай ме Джем, както правят останалите.

— А, значи ти си Джем. Не дойде на вечеря — спомни си Теса. — Шарлот каза, че си болен. Сега по-добре ли си?

— Винаги ли задаваш толкова много въпроси?

— Брат ми винаги казваше, че любопитството е големия ми грях.

— Е, има и по-лоши грехове.

Той седна на един куфар до леглото си и я загледа с любопитство.

— Питай тогава каквото искаш. И без това не ми се спи, така че всичко, което може да ме разсее, е добре дошло.

Гласът на Уил веднага прозвуча в главата на Теса. Родителите на Джем бяха убити от демони. Но не мога да го питам за това , помисли си тя, затова каза:

— Уил ми каза, че идваш от много далеч. Къде си живял преди?

— В Шанхай. Знаеш ли къде е?

— В Китай — отвърна Теса, леко обидена. — Всички знаят това.

Джем се ухили.

— Ами!?

— Какво правеше в Китай? — попита Теса, искрено заинтригувана. Не можеше да разбере точно откъде е Джем. Когато се сетеше за Китай, в ума й изникваха чай и Марко Поло. Знаеше, че е много, много далеч и имаше чувството, че Джем идва от края на земята или, както би казала леля Хариет, на изток от слънцето и на запад от луната. — Мислех, че никой не ходи там, освен мисионери и моряци.

— Ловци на сенки има по целия свят. Майка ми бе китайка, баща ми англичанин. Срещнали се в Лондон и заминали за Шанхай, когато му предложили да ръководи Института там.

Теса бе смаяна. Ако майката на Джем бе китайка, значи и самият той бе китаец, нали така? Тя знаеше, че в Ню Йорк има китайски имигранти, които работеха най-вече в пералните или продаваха ръчно направени пури по уличните сергии. Но никога не бе виждала никой от тях да прилича дори малко на Джем, с неговите странни сребърни коси и очи. Може би вида му имаше нещо общо с това, че е ловец на сенки? Но не можеше да се сети как да го попита за това, без да прозвучи ужасно грубо.

За щастие Джем не изчака тя да продължи разговора.

— Прощавай, че питам, но твоите родители са мъртви, нали?

— Уил ли ти каза?

— Нямаше нужда. Сираците се познаваме един друг. Ако ми позволиш да попитам, много малка ли беше, когато това се случи?

— Бях на три, когато умряха при инцидент с карета. Почти не ги помня. — Само в отделни проблясъци — ароматът на цигарен дим, люляковият цвят на дрехата на мама. — Отгледана съм от леля си и от брат ми, Натаниъл. Но леля… — тук, за нейна изненада, гърлото й се стегна. Живият образ на леля Хариет изплува в съзнанието й. Тя лежеше на тясното месингово легло в спалнята, а очите й горяха от треската. Накрая не можеше да познае Теса и я наричаше с името на майка й, Елизабет. Теса бе държала изпосталялата й ръка, докато си отиваше, единствено свещеникът бе с тях в стаята. Спомни си колко самотна се бе чувствала. — Тя почина наскоро. Хвана треска, неочаквано за всички.

— Много съжалявам — каза Джем, като звучеше искрено.

— Бе ужасно, тъй като брат ми вече бе заминал месец по-рано за Англия. Дори ни изпрати подаръци — чай от „Фортнъм и Мейсън“ и шоколади. После леля се разболя и почина, аз му писах няколко пъти, но писмата ми все се връщаха. Вече се бях отчаяла, когато пристигна билетът за немския параход за Саутхамптън, и бележка от Нат, в която пишеше, че ще ме посрещне на пристанището. Но сега дори не съм сигурна, че той е написал бележката… — Теса спря разказа си, а очите й започнаха да парят. — Съжалявам, че започнах да се жалвам. Едва ли те интересува всичко това.