Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Бе легнала, точно както в съня си, в огромна, почти неосветена каменна стая. Дочу собственото си хрипливо дишане, докато се обръщаше на една страна.

И изпищя.

Пред нея стоеше лицето от кошмарите й, плешиво и гладко като мрамор, подобно на огромна бяла луна. Там, където трябваше да са очите имаше само вдлъбнатини. Не изглеждаше, сякаш очите са били изтръгнати. Изглеждаше, сякаш никога не бе имало очи.

Устните бяха зашити с тъмни шевове, а лицето бе белязано с руни като тези по кожата на Уил. Само дето тези изглеждаха, сякаш са изрязани с нож.

Тя отново изкрещя и се отдръпна назад, като падна от леглото. Удари студения каменен под и платът на нощницата, която носеше — бяла и непозната, явно бе облечена с нея докато е била в несвяст — се скъса, когато тя с мъка се изправи на колене.

— Госпожице Грей.

Някой я викаше по име, но в паниката си тя разбра само, че гласът е непознат. Не говореше обаче чудовището, стоящо до леглото й. То се взираше в нея безмълвно, а белязаното му лице не издаваше никаква емоция. Не мръдна, когато тя отскочи от него и не тръгна подире й. Въпреки това, бавно и внимателно, тя се отдалечи от него, като търсеше врата. Стаята бе така тъмна, че можеше да различи само, че е с груба овална форма и има каменни стени и под. Таванът бе толкова висок, че се губеше в сенките, а издължените прозорци на отсрещната стена приличаха на църковни. Съвсем малко светлина проникваше през тях, сякаш небето отвън се е смрачило.

— Тереза Грей…

Най-после намери вратата. Вкопчи се благодарно в металната дръжка и я завъртя, но нищо не се случи. От гърлото й се надигна ридание.

— Госпожице Грей! — отново каза гласът и стаята внезапно бе осветена от ярка, сребристобяла светлина, която тя разпозна.

— Госпожице Грей, съжалявам. Не искахме да ви изплашим. — Гласът бе на жена. Наистина бе непознат, но пък бе изпълнен със загриженост. — Госпожице Грей, моля ви!

Теса бавно се обърна и се отдръпна от вратата. Вече виждаше ясно. Намираше се в каменна стая, в центъра на която имаше огромно легло, чиято кадифена завивка се бе намачкала и висеше от мястото, където бе паднала. Гобленовите завеси бяха дръпнати и на иначе голия под бе постлан елегантен килим. Но иначе стаята бе обзаведена доста спартански. Нямаше картини или фотографии по стените, нито орнаменти по повърхността на дървените мебели. Имаше два стола, стоящи един срещу друг до леглото, с малка чаена масичка между тях. В единия ъгъл на стаята китайски параван скриваше нещо, вероятно баня.

Отстрани на леглото стоеше висок мъж, облечен с дълго расо като на монах, направено от груб плат с цвета на пергамент. Червеникавокафяви знаци украсяваха ръкавите му. Носеше сребърен жезъл, чийто връх бе оформен като ангел, а по цялата дължина бе украсен с руни. Качулката на расото бе свалена и разкриваше белязаното му, бяло и сляпо лице.

Зад него стоеше нисичка жена, на ръст почти като дете, с гъста кафява коса, вързана на плитка, и умно лице с живи, тъмни очи като на птица. Не бе красива, но лицето й бе спокойно и мило. То успокои малко паниката, надигнала се в Теса, макар самата тя да не бе сигурна защо. В ръката си ниската жена държеше блестящ бял камък, същия като този, който Уил бе носил в Къщата на мрака. Светлината му грееше измежду пръстите й и осветяваше стаята.

— Тереза Грей — каза тя, — аз съм Шарлот Брануел, ръководител на Института в Лондон. До мен е брат Енох…

— Що за изчадие е той? — прошепна Теса.

Брат Енох не каза нищо. Остана безмълвен и безизразен.

— Знам, че по земята бродят чудовища — каза Теса, — не можете да го скриете от мен. Вече ги видях.

— Не бих твърдяла нещо друго — отвърна госпожа Брануел, — ако по света не бродеха чудовища, нямаше да има нужда от ловците на сенки.

Ловци на сенки. Сестрите на мрака бяха нарекли Уил Херондейл така.

Уил.

— Аз… — започна Теса с треперещ глас. — С мен беше Уил. В подземията. Уил каза…

Тя се спря и се скастри наум. Не биваше да нарича Уил с малкото му име. Това говореше за връзка между тях, която не съществуваше.

— Къде е господин Херондейл?

— Тук — спокойно отговори госпожа Брануел, — в Института.

— Той ли ме донесе тук? — прошепна Теса.

Госпожа Брануел кимна.

— Да, но не се чувствайте предадена, госпожице Грей. Бяхте си ударили главата много лошо и Уил бе разтревожен за вас. Брат Енох, макар да е страшен на вид, е опитен лечител. Той ни каза, че нараняването на главата ви е слабо и страдате най-вече от шок и стрес. Всъщност, би било най-добре да седнете. Да стоите боса до вратата вероятно ще ви докара настинка и няма да ви помогне.