Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Не разбирам — прошепна Теса.

— И няма нужда да разбирате — започна да се ядосва Мортмейн. — Просто трябва да правите това, което ви се казва. А аз ви казвам да се превъплътите. Веднага.

Почувства се отново сякаш стои пред Сестрите на мрака, нервна и уплашена, с бясно препускащо сърце. Заповядваха й да направи нещо, което я ужасяваше. Да потъне в тъмнината, в нищото между нея и другите. Може би щеше да е лесно да го стори, да му се подчини — да вземе часовника, да потъне в нечия чужда кожа, без право на избор.

Тя отклони поглед от пронизващия взор на Мортмейн. Видя как нещо блещука до фонтана до нея. Вода, помисли в първия миг, но не беше това. Бе нещо друго.

— Не — каза тя.

Мортмейн присви очи.

— „Не“ ли казахте?

— Точно така — Теса се чувстваше сякаш е извън тялото си, гледаше се как говори с Мортмейн, като че наблюдава непозната. — Няма да го направя. Не и ако не ми кажете какво имахте предвид с това, че сте ме създали. Защо съм такава? Защо имате нужда от силата ми? За какво смятате да ме използвате? Вие правите нещо повече от това да създавате армия от чудовища. Виждам това. Не съм глупава като брат си.

Мортмейн мушна часовника в джоба си. Лицето му представляваше изкривена маска на яростта.

— Не — каза той, — не сте глупава като брат си. Той е глупав и страхлив. А вие сте глупава, но смела. Но това няма да помогне. Напротив. Приятелите ви ще пострадат, а вие ще гледате — той се завъртя на пети и тръгна към вратата.

Теса се наведе и взе предмета, който блестеше до нея. Ножът, който Джесамин бе захвърлила. Острието му блестеше, отразявайки магическата светлина.

— Спрете! — извика тя. — Господин Мортмейн, спрете!

Той се обърна и я видя как държи ножа. На лицето му цъфна презрителна усмивка.

— Наистина, госпожице Грей — каза той, — нима смятате, че можете да ме нараните с това? Или може би мислите, че съм дошъл тук невъоръжен? — той отгърна палтото си и разкри дръжката на пистолет, блещукаща на колана му.

— Не — каза тя, — не смятам, че мога да ви нараня. — Тя завъртя ножа и опря острието в гърдите си. — Но ако направите още една крачка към вратата, ви обещавам, че ще пронижа сърцето си.

На Джем му отне доста време да впрегне отново Ксантос и затова, когато каретата най-после изтрополи през портите на Института и спря пред стълбите на входа му, луната вече се бе извисила тревожно високо.

Балиос, пуснат свободен, стоеше край една от колоните до стълбите и изглеждаше изтощен. Уил явно го беше яздил като дявол, помисли си Джем, но все пак бе пристигнал. Това обаче бе слаба утеха, като се имаше предвид, че вратите на Института зееха отворени. Джем усети да го полазват тръпки. Гледката бе смущаваща, по начина, по който би било смущаващо лице без очи, или пък небе без звезди.

Нещо, което просто не би трябвало да е така.

— Уил? — извика Джем. — Чуваш ли ме?

Когато отговор не последва, той скочи от мястото на кочияша и взе бастуна си. Държеше го леко, балансирайки тежестта. Китките вече го боляха, което го изпълни с безпокойство. Болките в ставите свидетелстваха, че ефектът от демонската отрова отминава, а скоро тъпата болка щеше да се разпростре из цялото му тяло, докато пламне като пожар. А сега не можеше да си позволи болката. Трябваше да се погрижи за Уил, за Теса. Не можеше да се отърве от спомена за нея, как го гледаше, докато той произнасяше древните слова. Изглеждаше толкова притеснена. Мисълта, че се притеснява за него, го изпълни с неочаквано удоволствие.

Джем понечи да се изкачи по стълбите, но се спря. Някой вече слизаше по тях. Всъщност, цяла група. На слабата светлина различаваше само силуетите им. Някои от които изглеждаха странно изкривени.

— Джем! — гласът бе пронизителен, отчаян. И познат.

Джесамин.

Стреснат, Джем хукна по стълбите, но после отново спря. Пред него, с разкъсани и окървавени дрехи, стоеше Натаниъл Грей. Саморъчно направена превръзка бе омотана около главата му и бе просмукана с кръв при лявото слепоочие. Изражението на лицето му бе мрачно.

От двете му страни стояха механични автоматони, като послушни слуги. Един стоеше от лявата, друг от дясната му страна. Зад тях имаше още двама. Един бе хванал съпротивляващата се Джесамин. Почти припадналата Софи бе в ръцете на другия.

— Джем! — извика Джесамин. — Нат е лъжец! Той е помагал на Мортмейн през цялото време. Той взе Пиксиса…

Натаниъл се завъртя.

— Накарай я да млъкне — кресна той на механичното същество зад него. Металните ръце се стегнаха около Джесамин, която се задави и млъкна, а лицето й побеля от болка. Очите й се насочиха към автоматона от дясната страна на Натаниъл. Следвайки погледа й, Джем видя, че създанието държи познатата златиста квадратна кутия на Пиксиса в ръце.