Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Теса стисна дръжката на ножа здраво. Можеше да усети всичко — твърдата, хлъзгава повърхност под пръстите си, болката, където острието пронизваше кожата й, туптенето на собственото си сърце.

— Не приближавайте повече — каза тя с треперещ глас, — или ще го направя. Ще се пронижа.

Но треперенето на гласа й му придаде увереност. Той стисна зъби и уверено пристъпи към нея.

— Не, няма.

Теса чу гласът на Уил в ума си. „Тя се отровила, за да не се остави в плен на римляните. Била по-смела от всеки мъж.“

— Напротив — каза тя, — ще го направя.

Нещо в лицето й явно се бе променило, тъй като увереността изчезна от неговото. Той се спусна към нея, без помен от арогантността си, отчаяно протегнал ръце към ножа. Теса се обърна, за да не гледа Мортмейн, и застана с лице към фонтана. Последното нещо, което видя, бе как сребристи пръски вода се издигат над нея.

После прониза гърдите си.

Уил остана без дъх, докато приближаваше вратите на Храма. По пътя си бе срещнал два от механичните автоматони. Бе сметнал, че е свършен, докато първият от тях, пронизан няколко пъти от меча на Томас, не бе дал дефект и не бе блъснал втория през прозореца, преди самият той да се разпадне на късчета метал и искри по стъпалата.

Ръцете на Уил бяха издраскани от металните части на създанията, но той не си бе направил иратце , за да не се бави. Нямаше никакво време. Извади стилито си, докато бягаше и стигна вратите на Храма. Издраска върху тях най-бързата руна за отваряне, която бе правил през живота си.

Вратите се отключиха. Само за миг Уил замени стилито с една от серафимските ками на колана си.

— Джерамийл — прошепна той и когато острието блесна с бял пламък, отвори вратите с шут.

И замръзна от ужас. Теса лежеше до фонтана, а водите му бяха почервенели. Синьо-бялата й рокля бе поаленяла отпред, а кръвта под тялото й се събираше в локва. До нея лежеше окървавен нож. Очите й бяха затворени.

До нея бе коленичил Мортмейн, поставил ръка на рамото й. Той погледна, когато вратите се отвориха и олюлявайки се, се изправи на крака, като отстъпи от тялото на Теса. Ръцете му бяха почервенели от кръв, ризата и сакото му също бяха изцапани с нея.

— Аз… — започна той.

— Ти си я убил — каза Уил. Думите прозвучаха глупаво в собствените му уши и освен това някак далечно. В ума си видя отново библиотеката на дома, в който бе живял със семейството си като дете. Ръцете си, върху кутията, любопитните пръсти, отключили ключалката. Писъците, оглушили библиотеката. Думите, кънтящи в главата му, отново и отново, докато той се отдалечаваше от всичко, което бе познавал. Завинаги. Изгубих всичко. Абсолютно всичко.

— Не — поклати глава Мортмейн, ръцете му си играеха с пръстена на дясната му ръка, направен от сребро, — не съм я докосвал. Сама го направи.

— Лъжеш — Уил приближи към него. Допирът на серафимската кама го успокояваше, формата й бе нещо стабилно в един свят, който се изменяше като сън. — Знаеш ли какво става, когато забия такова нещо в човешка плът? — изхриптя той. — Ще те прогори отвътре навън. Ще умреш в адска агония.

— Нима мислиш, че аз не тъжа за загубата й, Уил Херондейл? — гласът на Мортмейн бе измъчен. — Твоята скръб е нищо пред моята. Години наред работа и мечти, които дори не можеш да си представиш, отидоха на вятъра.

— Бъди спокоен тогава. Мъката ти ще е мимолетна — каза Уил и се стрелна напред, замахвайки с оръжието си. Усети как то пронизва сакото на Мортмейн — без никакво съпротивление. Той залитна напред, след което се удържа и зяпна. Нещо изтрака в краката му. Медно копче. Острието му го бе откъснало от сакото на Мортмейн. То сякаш му намигна подигравателно от пода.

Смаян, Уил изтърва серафимската кама. Джерамийл падна на пода, все още горящ. Мортмейн сякаш се бе изпарил. Изчезна така, както би го сторил магьосник, тренирал с години. За човек, дори такъв с окултни познания, да постигне такова нещо бе…

Но това нямаше значение, не и сега. Уил можеше да мисли само за едно нещо. Теса. Наполовина ужасен, наполовина изпълнен с надежда, той стигна до мястото, където лежеше тя. Фонтанът издаваше успокоителни звуци, докато той коленичи и я взе в ръце.

Бе я държал така само веднъж, на тавана, в нощта, когато бяха изгорили имението на Де Куинси. Споменът нахлу в ума му неканен, както често се случваше. Но сега бе мъчение. Роклята й бе просмукана от кръв, както и косата й. Лицето й бе изцапано от нея. Уил бе виждал достатъчно рани в живота си. Знаеше, че никой не може да изгуби толкова кръв и да оцелее.