Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Теса — прошепна той. Притисна я към себе си. Вече нямаше значение какво прави. Зарови лице в извивката на шията й, там, където вратът срещаше рамото. Косата й, сплъстена от кръв, одраска бузата му. Усещаше пулса й през кожата…

Уил замръзна. Пулс? Сърцето му прескочи един удар. Той се отдръпна, за да я постави на земята и видя как тя го гледа с големите си, сиви очи.

— Уил — попита тя, — ти ли си това наистина?

Заля го вълна на облекчение, последвана бързо от ужас. Да види как Томас умира пред очите му, а сега и това. Може би можеше да я спасят? Но знаците нямаше да помогнат. Как се лекуваха долноземци? Само Мълчаливите братя знаеха.

— Превръзки — каза Уил, повече на себе си, — трябват ми превръзки.

Той понечи да я постави да легне, но Теса го хвана за китката.

— Уил, трябва да си внимателен. Мортмейн е истинският Магистър. Той бе тук…

Уил щеше да се задави.

— Тихо. Запази силата си. Мортмейн го няма. Ще викна помощ…

— Не — тя го стисна по-силно, — няма нужда. Уил. Кръвта не е моя.

— Моля? — зяпна той. Може би бе изпаднала в делириум , помисли си той, ала гласът и хватката й бяха изненадващо силни за някой, който следва да е мъртъв.

— Каквото и да ти е сторил, Теса…

— Аз го сторих — каза тя със същия твърд тон, — направих го, Уил. Това бе единственият начин да го прогоня. Никога нямаше да ме остави тук. Не и ако смяташе, че съм жива.

— Но…

— Затова се превъплътих. Когато ножът ме докосна, се превъплътих. Точно в този момент. Нещо, което Мортмейн каза, ме вдъхнови — че фокусът е нещо просто и никой не го очаква.

— Нищо не разбирам. А кръвта?

Тя кимна, а малкото й лице светеше от облекчение и удоволствие, че му разказва какво е сторила.

— Имаше една жена, в която Сестрите на мрака ме накараха да се превъплътя. Тя бе загинала от огнестрелна рана и когато се превъплътих в нея, кръвта рукна около мен. Разказвала ли съм ти за това? Мисля, че съм, но това няма значение. Помня я и се превъплътих в нея, само за миг, но кръвта потече както и преди. Обърнах се с гръб към Мортмейн, за да не види как се превръщам и се строполих, все едно ножът наистина ме е пронизал. Бързото превъплъщение действително ме накара да припадна. Светът потъмня, а след това чух как Мортмейн ме вика — знаех, че ще дойда на себе си и че ще трябва да се преструвам на умряла. Опасявах се, че ще установи истината, ако ти не беше дошъл.

Тя сведе поглед и Уил можеше да се закълне, че в тона й се прокрадва задоволство.

— Измамих Магистъра, Уил! Не смятах, че е възможно. Той бе толкова уверен в превъзходството си. Но си спомних какво ми каза за Бодицея. Ако не бяха думите ти, Уил…

Тя го погледна с усмивка. Усмивката й разби остатъците от неговите задръжки. Разби ги на прах. Той бе свалил предпазните огради, когато бе сметнал, че си е отишла, а нямаше време да ги издигне наново. Безпомощен, той я притисна към себе си. За миг тя го прегърна силно, топла и жива в ръцете му. Косата й докосна бузата му. Светът отново стана цветен. Той можеше да диша отново и в този момент вдиша от нея. Миришеше на сълзи, кръв, сол. На Теса.

Тя го погледна, очите й блестяха.

— Когато чух гласа ти, мислех, че сънувам — каза тя, — но ти си истински.

Очите й намериха лицето му и, доволни от това, което видяха, тя се усмихна.

— Ти си истински.

Той отвори уста. Думите бяха там. Бе готов да ги изрече и тъкмо тогава през него мина вълна на ужас, вълната на някой, който, бродейки в мъглата, се е спрял и установил, че е на сантиметри от зейнала пропаст. Начинът, по който го гледаше… тя можеше да прочете истината в очите му , осъзна той. Явно го четеше като отворена книга. Нямаше време, шанс да се скрие.

— Уил — прошепна тя, — кажи нещо, Уил.

Но нямаше нищо за казване. Имаше я само бездната.

Която бе там отпреди нея.

И винаги щеше да бъде.

Изгубих всичко , помисли си Уил. Абсолютно всичко.

За ловците на сенки руните, които символизираха скръб, бяха червени. А цветът на смъртта бе бял.

Теса не знаеше това. Не го бе прочела в Кодекса и затова бе изумена, когато видя петимата ловци от Института да се отправят към каретата, пременени в бяло като за сватба, докато двете със Софи гледаха от прозорците на библиотеката.