Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Теса спря дъха си. Видя в ума си Уил, начина, по който бе изглеждал в Храма. Но за нейна изненада той не бе единственият образ в главата й. Там бе и Джем, мил, добър, а също и Хенри, който я разсмиваше с шантавите си дрехи и странни изобретения, и дори Джесамин, с нейната странна озлобеност и, макар и рядко проявявана, смелост.

— А Законът? — попита тихо тя.

— Няма Закон, според който да не можеш да ни останеш на гости — каза Шарлот. — Претърсих архивите и не открих нищо, което да ти попречи да останеш, ако го искаш. И така, Теса, ще останеш ли?

Теса се изкачваше бързо по стълбите към тавана. За пръв път от много време сърцето й бе свободно. Таванът бе такъв, какъвто го помнеше. Разположените нависоко малки прозорчета допускаха малко от лъчите на залеза и мансардата бе потънала в сумрак. На пода имаше преобърната кофа. Тя я заобиколи по пътя си към тесните стъпала, които отвеждаха към покрива.

„Често е там, когато е объркан“, бе й казала Шарлот. „А рядко съм виждала Уил толкова объркан. Загубата на Томас и Агата му се отрази по-тежко, отколкото предполагах.“

Стълбите свършваха с квадратна врата. Теса я отвори, след което се изкачи на покрива на Института.

Тя се изправи и огледа. Стоеше в плоския, широк център на покрива, който бе обкръжен от висока до кръста стоманена решетка. Нейните решета завършваха със символи, подобни на заострени цветя. На далечния край на покрива стоеше Уил, облегнат на решетката. Той не се обърна, дори когато вратата се затвори зад нея и тя пристъпи към него, отърквайки издрасканите си длани о плата на роклята си.

— Уил — каза тя.

Той не помръдна. Слънцето изчезваше в огнено зарево. Над река Темза се събираха пушеците от фабриките, като тъмни пръсти, шарещи по червеното небе. Уил се бе облегнал на решетката, сякаш бе изтощен и възнамеряваше да се отпусне върху острите като копия цветя, за да се свърши всичко. Не даде знак, че е чул Теса, докато тя приближаваше към него.

— Уил — каза тя отново, — какво правиш?

Но той не я погледна. Гледаше към града, тъмен силует на фона на червенеещото небе. Куполът на „Сейнт Пол“ блестеше през мръсния въздух, а Темза приличаше на силен черен чай, нашарена тук-там от тъмните силуети на мостовете. По краищата имаше и малки тъмни фигурки — клошари, които се надяваха да намерят нещо ценно във водата, което после да продадат.

— Спомних си — каза Уил, без да я поглежда, — какво исках да си спомня онзи ден. Блейк. „Гледам аз Лондон, това ужасно човешко творение на Бога“.

Той погледна към пейзажа.

— Милтън е смятал Ада за град, знаеш ли. Мисля, че почти е улучил. Вероятно Лондон е входът към Ада и ние сме прокълнати души, отказващи да продължим, ужасени, че това, което е от другата страна, ще е по-лошо от вече видения ужас.

— Уил — Теса бе озадачена, — какво има, какво не е наред?

Той стисна решетките с две ръце. Пръстите му побеляха. Ръцете му бяха покрити с драскотини, кокалчетата на юмруците му бяха червени и черни. Лицето му също бе издраскано, със синина по линията на челюстта, с алено петно под окото. Долната му устна бе напукана и подута. Не бе излекувал нито една от тези рани.

Тя не можеше да разбере защо.

— Трябваше да се досетя — каза той, — че това е номер. Че Мортмейн лъже за причината да дойде тук. Шарлот толкова цени моите умения на тактик, но един добър тактик никога не се доверява на сляпо. Бях глупак.

— Шарлот смята, че вината е нейна. Хенри — че е негова. А аз, че е моя — нетърпеливо го прекъсна Теса. — Но не можем всички да обвиняваме себе си, нали така?

— Че как може вината да е твоя? — учуди се Уил. — За това, че Мортмейн е обсебен от мисълта за теб? Това едва ли…

— Затова, че вкарах Натаниъл вътре — каза Теса. Само при изговарянето на думите сърцето й се сви. — За това, че ви убедих да му се доверите.

— Ти го обичаше — каза Уил — той бе твой брат.

— И още е — каза Теса, — и още го обичам. Но знам какъв е. Винаги съм знаела. Просто не исках да го повярвам. Смятам, че всички ние лъжем сами себе си, малко или много.

— Да — гласът на Уил прозвуча напрегнат и далечен, — и аз мисля така.

Теса бързо добави.

— Но дойдох с добри новини, Уил. Ще ми позволиш ли да ти ги кажа?

— Казвай — гласът му бе глух и лишен от емоция.

— Шарлот каза, че мога да остана — рече Теса, — тук, в Института.

Уил не отговори нищо.

— Каза, че няма Закон срещу това — продължи Теса, все по-объркана, — че няма нужда да напускам.

— Шарлот никога не би те изгонила, Теса. Тя не би изоставила и муха в паяжина. Нямаше да изостави и теб.