Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Спри — рече тя. Този миг , помисли си, е болезнен като парче натрошено стъкло. — Джем ми каза, че лъжеш, за да се изкараш лош — продължи тя, — може би това е вярно, а може би просто му се иска да е така. Но няма нито причина, нито извинение, за такава жестокост.

За миг той изглеждаше действително притеснен, сякаш го бе изненадала. Но това изчезна на секундата, като облаче в лятно небе.

— Тогава няма какво повече да си кажем, нали така?

Без да продума повече, тя се завъртя и тръгна към стълбите. Не се обърна и не видя как той гледа подире й, тъмен силует на фона на последните отблясъци от залязващото слънце.

Децата на Лилит, наричани с името магьосници, подобно на мулетата и други кръстоски, са безплодни. Те не могат да имат деца. Не са известни изключения от правилото…

Теса вдигна очи от Кодекса и се загледа невиждаща през прозореца на музикалната стая, макар навън да бе твърде тъмно, за да види нещо. Бе се скрила тук, нежелаеща да се върне в собствената си стая, където щеше да бъде намерена в униние от Софи, или по-лошо, от Шарлот. Тънкият слой прах, полепнал по всичко в стаята, й даваше увереност, че е малко вероятно да я намерят тук.

Замисли се как е могла да пропусне този факт за магьосниците преди. Ако трябваше да бъде честна със себе си, той не бе упоменат в секцията на Кодекса за магьосници, а в по-късните пасажи за долноземци, като полуелфите или полувърколаците. Нямаше, очевидно, полумагьосници. Магьосниците изобщо нямаха деца. Уил не се бе опитал да я нарани. Бе й казал истината. Което всъщност бе по-лошо. Трябваше да е знаел, че думите му не са лек удар. Че няма как да се върнат.

Но пък може би бе прав. Какво друго бе мислила, че ще стане. Уил си бе Уил. От него не можеше да очаква друго. Софи я бе предупредила, но тя не я бе послушала. Знаеше какво щеше да каже леля Хариет за момичета, които не се вслушват в съвети.

Тихо шумолене я извади от унеса. Тя се обърна. Отначало не видя нищо. Стаята се осветяваше от самотна факла с магическа светлина. Трептящата й светлина хвърляше сенки върху пианото и извитата тъмна форма на лирата, покрита с тежък плат. До вратата се появиха две ярки точици, светещи в странен зеленикавожълт цвят. Те се движеха към нея с еднаква скорост, като двойка светулки.

Теса въздъхна облекчено. Разбира се. Тя се приведе напред.

— Маци, ела — тя заговори успокоително, — маци, тук, ела маци!

Мяукането, с което отговори котката, бе заглушено от отварянето на вратата. В стаята нахлу светлина и за миг фигурата, очертала се на прага, бе просто сянка.

— Теса? Ти ли си?

Теса позна гласа веднага. Той бе рекъл нещо така близко до първото, което й бе рекъл, когато бе влязла в стаята му. „Уил? Ти ли си?“

— Джем — въздъхна тя, — да, аз съм. Котето дойде тук.

— Не съм много изненадан — Джем звучеше развеселен. Сега, когато бе влязъл в стаята, го виждаше ясно. Магическата светлина от коридора огря мястото и дори котката стана видима. Тя седеше на пода и миеше лицето си с лапичка. Изглеждаше сърдита, като всички персийски котки.

— Голям е разбойник. И иска да се запознае с всички…

Джем се спря, когато видя лицето на Теса.

— Какво не е наред?

Теса бе толкова изненадана, че заекна.

— 3-защо ме питаш такова нещо?

— Изписано е на лицето ти. Нещо се е случило — той седна на стола до пианото срещу нея. — Шарлот ми съобщи добрите новини — каза той, докато котката се изправи и пресече стаята, за да стигне до него. — Или поне аз мислех, че новините са добри. Ти не си ли доволна?

— Доволна съм, разбира се.

— Хм — Джем не изглеждаше много убеден. Той се приведе и подаде ръката си на котката, която отърка глава в пръстите му. — Добро коте, Чърч.

— Чърч 39 39 Church (англ.) — църква. — Бел.прев. ? Така ли се казва котката? — Теса се развесели, въпреки лошото си настроение. — Боже, това не е ли бил домашен любимец на госпожа Дарк или някое друго подобно създание? Може би Чърч не е най-хубавото име за нея?

— За него — поправи я Джем, — а и той не е бил никакъв домашен любимец, а нещастно създание, което тя е смятала да принесе в жертва, правейки някакво некромантско заклинание. Шарлот каза, че трябва да го задържим, тъй като е на късмет да имаш коте в църква. Така започнахме да го наричаме „църковната котка“ и оттам… — той сви рамене — му остана Чърч. Ако името го пази от неприятности, още по-добре.

— Мисля си, че ме гледа надменно.

— Сигурно. Котките се смятат за по-високопоставени от всички останали. — Джем почеса Чърч зад ушите. — Какво четеш?