Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Джем я загледа с проницателните си сребристи очи.

— Когато дойдох… този поглед не бе само заради прочетеното в Кодекса, нали? Уил ти е казал нещо. Какво?

Теса се поколеба.

— Той се изрази пределно ясно за това, че не иска да остана тук — каза тя най-накрая. — Че оставането ми в Института не е щастливата възможност, за която се надявах. Не и според него.

— И ми казваш това, след като вече ти наговорих как може да го възприемеш за част от семейството — каза леко съжалително Джем. — Неслучайно изглеждаше, сякаш съм ти казал нещо отвратително.

— Съжалявам — прошепна Теса.

— Недей. Уил е този, който ще съжалява — очите на Джем потъмняха. — Още утре ще го изхвърлим на улицата. Обещавам ти.

Теса подскочи.

— О, не, не може да…

Той се ухили.

— Не, разбира се. Но се почувства по-добре, нали?

— Звучи като една прекрасна мечта — студено каза Теса, но после се усмихна, което я изненада.

— Уил е… тежък характер — каза Джем, — но така е със семейството. Ако не смятах, че Институтът е най-доброто място за теб, Теса, нямаше да го кажа. Никой не избира семейството си. Знам, че се чувстваш нечовек, различна, отделена от живота и любовта, но…

Гласът му потрепери и за пръв път й прозвуча несигурен. Той прочисти гърлото си.

— Обещавам ти, че на правилния човек няма да му пука.

Преди Теса да може да отговори, нещо изтрака на прозореца. Тя погледна към Джем, който сви рамене. И той го бе чул. Тя пресече стаята и видя, че навън наистина има нещо, тъмно и крилато, като малка птичка, което се опитва да влезе. Тя се опита да отвори прозореца, но той изглеждаше заял.

Тя се обърна, но Джем вече бе до нея и отвори прозореца. Тъмната фигурка влезе вътре и полетя право към Теса. Тя вдигна ръце и го хвана във въздуха, като усети как острите метални крилца пърхат в дланите й. Докато тя го държеше, те се свиха около металния меч, готови да се събудят отново. През пръстите си долови тиктакането на механичното сърчице.

Джем се обърна от прозореца. Вятърът рошеше косата му. На жълтеникавата светлина тя блестеше като платинена.

— Какво е това?

Теса се усмихна.

— Моят ангел — каза тя.

Бе станало късно и очите на Магнус Бейн се затваряха за сън. Той остави одите на Хораций в края на масата и се загледа замислен през прозорците с изглед към площада, макар сега по тях да се стичаха капки дъжд.

Това бе къщата на Камила, ала тази нощ тя отсъстваше. На Магнус му се струваше, че тя едва ли ще се върне скоро. Бе напуснала града след онази нощ в дома на Де Куинси и макар че той й бе изпратил съобщение, че вече е безопасно да се върне, се съмняваше, че тя ще го стори. Не можеше да не си зададе въпроса дали сега, след като бе отмъстила на вампирския клан, тя все още ще желае неговата компания. Може би той бе просто дразнител за пред Де Куинси.

Винаги можеше да замине — да си вземе багажа и да зареже целия този нает лукс. Къщата, слугите, книгите, дори дрехите му, бяха нейни — бе дошъл в Лондон с празни ръце. Не че не можеше и сам да спечели пари. Някога беше баснословно богат, но прекалено многото пари го отегчаваха. Тук обаче, колкото и да бе дразнещо, все още бе най-вероятно да види Камила.

На вратата се почука и това го извади от унеса. Той се обърна да види иконома Арчър на прага. Арчър бе ратай на Камила от години и презираше Магнус, вероятно защото намираше връзката на неговата любима господарка с магьосника за неподходяща.

— Има някой, който би искал да ви види, сър.

Арчър произнесе думата „сър“ така, че да звучи обидно.

— В този час? Кой?

— Някакъв нефилим — Арчър произнесе думата с неодобрение — казва, че има важна работа с вас.

Значи не бе Шарлот, единственият ловец на сенки в Лондон, който Магнус би могъл да очаква. От няколко дни помагаше на Анклава и гледаше как те разпитват ужасени мундани, членували в клуб „Пандемониум“, на които после изтриваше спомена с магия. Неприятна работа, но Клейвът винаги плащаше добре, а и бе мъдро да си в добри отношения с тях.

— Освен това е и много мокър — добави Арчър с дълбоко неодобрение.

— Мокър?

— Навън вали, сър, а господинът дори не носи шапка. Предложих му да подсуши дрехите си, но той отказа.

— Добре, тогава. Нека влезе.

Арчър сви устни.

— Чака ви в приемната. Помислих, че може да иска да се стопли на огъня.

Магнус въздъхна. Можеше, разбира се, да накара Арчър да въведе госта в библиотеката, неговата любима стая. Но това изглеждаше голямо усилие с малко възнаграждение, а освен това, ако го направеше, икономът щеше да се цупи следващите три дни.