Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Теса му показа Кодекса.

— Уил ми даде това…

Джем се протегна и взе книгата от нея с такава бързина, че Теса нямаше време да дръпне ръката си назад. Все още бе отворена на страницата, която четеше. Джем погледна към нея и след това й я върна. Изражението на лицето му се промени.

— Не знаеше ли това?

Тя поклати глава.

— Не че съм мечтала да имам деца — каза тя. — Не съм мислила толкова напред за живота си. Но това е още нещо, което ме отличава от хората. Нещо, което ме прави чудовище. Нещо различно.

Задълго Джем остана смълчан. Дългите му пръсти галеха козинката на сивата котка.

— Може би — каза той, — не е толкова лошо да си различен.

Той се приведе напред.

— Теса, нали знаеш, че макар да изглежда, че си магьосница, имаш умения, които не са виждани преди. Не носиш знака на магьосника. Толкова много неща са неясни около теб. Не бива да позволяваш на тази информация да те отчайва.

— Не съм отчаяна — каза Теса — просто… стоя будна последните няколко нощи. Мислех за родителите си. Знаеш ли, едва ги помня. Но не мога да спра да се чудя. Мортмейн каза, че мама не е знаела, че баща ми е демон. Но дали не е излъгал? Каза, че тя не знаела каква е. Но какво означава това? Знаела ли е каква съм аз, че не съм човек? Затова ли са напуснали Лондон така тайно, скрити от покрова на мрака? И ако съм резултат от някакъв отвратителен експеримент, който е извършен с мама без нейно знание, дали ме е обичала?

— Скрили са те от Мортмейн — каза Джем — сигурно са узнали, че те иска. Всички тези години той те е издирвал, те са те пазели — първо родителите ти, после леля ти. Това не е действие на хора, които не те обичат.

Той я гледаше съсредоточено.

— Теса, не желая да давам обещания, които не мога да спазя, но ако наистина искаш да узнаеш истината за миналото си, ще го изровим. След всичко, което направи за нас, ти дължим поне това. Ако има тайни, които могат да се научат, за това, как си дошла на този свят, ще ги научим. Стига да го искаш.

— Да. Искам го.

— Може — предупреди я Джем, — да не харесаш това, което ще открием.

— Но е по-добре да знам истината — Теса се изненада от увереността в собствения си глас. — Сега зная какъв е в действителност Нат. Болезнено е, но е по-добре от лъжите. По-добре, отколкото да продължа да обичам някой, който не ме обича. По-добре, отколкото да похабявам това чувство.

Гласът й потрепери.

— Мисля, че той те е обичал — каза Джем, — и по някакъв начин продължава да те обича. Но не може да се притесняваш за това. Да обичаш, е също толкова велико нещо, колкото и да бъдеш обичан. Любовта никога не може да бъде похабена.

— Просто е трудно — Теса знаеше, че се самосъжалява, но не можа да се отърве от чувството — да си толкова самотен.

Джем се приведе напред и я погледна. Червените руни бяха като огнени върху бялата му кожа, напомниха й символите по робите на Мълчаливите братя.

— Родителите ми, също като твоите, са мъртви. Както и тези на Уил и Джеси, и дори тези на Хенри и Шарлот. Сигурен съм, че в Института няма някой, който да не е сирак. Иначе нямаше да сме тук.

Теса отвори уста и след това я затвори.

— Знам — каза тя, — съжалявам. Голяма егоистка бях да помисля…

Той вдигна слабата си ръка.

— Не те обвинявам — каза той, — може би си тук, защото иначе ще си сама. Но същото важи и за мен. За Уил. За Джесамин. Дори, в някаква степен, за Шарлот и Хенри. Къде другаде биха осигурили такава лаборатория на Хенри? Къде другаде Шарлот ще може да ползва великолепния си ум? И къде другаде Джесамин ще може да се преструва, че мрази всички, а Уил — че няма нужда от нищо? Всички те са си направили дом от това място. По някакъв начин те не са тук просто защото няма къде другаде да идат. Те са тук, защото имат Института, а хората в него са тяхното семейство.

— Но не и моето.

— Могат да бъдат — каза Джем. — Когато за пръв път дойдох тук, бях на дванайсет. Определено не се чувствах у дома си. Виждах само, че Лондон не е като Шанхай и ми бе мъчно за вкъщи. Тогава Уил отиде в един магазин в Ийст Енд и ми купи това — той дръпна верижката около врата си и Теса видя нещо зеленикаво, което после разбра, че е зелен камък, приличащ на стисната ръка. — Мисля, че му хареса, понеже му напомня на юмрук. Но то е също така от нефрит. Той знае, че нефритът идва от Китай, затова ми го купи и ми го окачи на верижка, за да го нося. И аз още го нося.

Споменаването на Уил накара сърцето й да се свие.

— Добре е да знам, че понякога може да бъде и мил.