Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Ами добре.

Доволен, Арчър се отдалечи и остави Магнус сам да стигне до приемната. Вратата бе затворена, но от процеждащата се под нея светлина можеше да види, че вътре гори огън. Той отвори вратата.

Приемната бе любимата стая на Камила и носеше нейният почерк. Стените бяха боядисани в богато бургундско червено, а мебелите от палисандрово дърво бяха внесени от Китай. Прозорците, които иначе щяха да откриват изглед към площада, бяха покрити с кадифени завеси, които висяха от тавана до пода и блокираха всякаква светлина. До огнището имаше човек, скръстил ръце зад гърба си. Бе слаб и с тъмна коса. Когато се обърна, Магнус го позна веднага.

Уил Херондейл.

Той бе, както го бе предупредил Арчър, мокър и изглеждаше като някой, който не го е грижа дали вали или не. Дрехите му бяха прогизнали, а косата падаше по очите му. Водата се стичаше по лицето му като сълзи.

— Уилям — каза Магнус, искрено изненадан, — какво, по дяволите, правиш тук? Нещо в Института ли се е случило?

— Не — гласът на Уил звучеше все едно се дави, — идвам за нещо лично. Нуждая се от твоята помощ. Няма… към кого другиго да се обърна.

— Наистина ли?

Вгледа се в момчето по-внимателно. Уил бе красавец. Магнус се бе влюбвал много пъти през годините и обикновено такава хубост го разчувстваше, но не и при Уил. Около момчето имаше нещо тъмно и прикрито, странно и трудно за уважение. Като че не показваше нищо на света. Но сега, под мократа си черна коса той бе блед като платно. Бе стиснал юмруци толкова силно, че трепереха. Бе видно, че нещо ужасно го измъчва.

Магнус затвори вратата на приемната зад гърба си.

— Много добре — каза той, — защо не ми кажеш какъв е проблемът?

Лондон от „Ангел с часовников механизъм“ е, доколкото съм успяла да го направя, смес от реалното и измисленото, от известното и забравеното. Географията на истинския град от Викторианската епоха е запазена, доколкото е възможно, но в някои случаи това се оказа трудна задача. За тези от вас, които се чудят за Института: наистина е имало църква на име „Малките Вси Светии“, изгоряла в Големия пожар в Лондон през 1666 година. Тя се намирала обаче на улица „Горна Темза“, а не където съм я поставила аз, на улица „Флийт“. Тези, които познават Лондон, ще разберат както къде се намира Института, така и формата на неговия връх, и любимата на журналистите църква „Сейнт Брайд“, която така и не се споменава в книгата — нейното място е заето от Института. Площад „Карлтън“ в действителност не съществува там, макар да има площад „Карлтън“. Мостът „Блекфрайърс“, Хайд Парк и Странд са реални и са представени толкова добре, колкото ми позволяват уменията на изследовател на миналото. Понякога си мисля, че всички градове имат призрачна страна, където споменът за велики събития на известни места остава, след като самите те вече не съществуват. Затова, макар „Дяволската кръчма“ на улица „Флийт“ и „Ченсъри“, в която Самюъл Пийпс и Самюъл Джонсън са си пиели питието, да е изгоряла през 1787 година, ми се ще да вярвам, че Уил е имал възможността да види нейната сянка през 1878 година.

Цитатите от стихове в началото на всяка глава са взети от поезия, която би била позната на Теса, от нейната епоха или такава преди нея. Изключения са поемата на Киплинг от началото на Глава 14, която е публикувана двайсет години по-късно и „Песен за река Темза“ на Елка Клоук в началото на книгата, която е написана специално за нея. По-дълга нейна версия може да намерите в сайта на авторката: www.elkacloke.com

Сърдечни благодарности за семейната подкрепа на майка ми и баща ми, а също така на Джим Хил и Кейт Конър, на Нао, Тим, Дейвид и Бен, на Мелани, Джонатан и Хелън Люис, на Флорънс и Джойс. На тези, които прочетоха, посочиха и разкритикуваха анахронизмите — Клеъри, Ева Синайко, Сара Смит, Делия Шърман, Холи Блек, Сара Рийз Бренън, Джъстил Ларбейлстиър — хиляди благодарности. Благодарности и на тези, чиито усмихнати лица и хапливи забележки ме принуждаваха да продължавам — Елка Клоук, Холи Блек, Робин Васерман, Морийн Джонсън, Либа Брей и Сара Рийз Бренън. Благодаря на Марджи Лонгория за подкрепата й на „Проджект Бук Бейб“. Благодарности и на Лиса Голд, специалист по проучванията (http://lisagoldresearch.wordpress.com) за нейната помощ при намирането на трудни за откриване извори. Вечна благодарност дължа и на моя агент Бари Голдблат, на редактора си Карън Войтила и на екипите на „Саймън енд Шустър“ и „Уокър Букс“, че направиха всичко това възможно. И накрая, благодарности за Джош, който, докато аз редактирах книгата, изпра много пране, а се оплаква само понякога.