Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

В гласа на Уил нямаше никакво чувство, никакъв живец. Просто споменаваше факт.

— Мислех — вълнението на Теса спадна бързо, — че поне малко ще си доволен. Че ставаме приятели.

Видя как адамовата му ябълка мръдва, когато той преглътна. Ръцете му върху решетката се напрегнаха.

— Като приятел — продължи тя, все по-тихо, — започнах да ти се възхищавам, Уил. И да ме е грижа за теб.

Тя се протегна, за да докосне ръката му, но се отдръпна, смаяна от напрежението в позата му, от това колко са бели кокалчетата на юмруците му, стиснали желязната решетка. Червените руни за скръб изпъкваха, алени върху бледата кожа, сякаш изрязани с нож.

— Мислех, че може би…

Най-после Уил се обърна към нея. Теса бе смаяна от изражението на лицето му. Сенките под очите му бяха така тъмни, че приличаха на кухини.

Тя стоеше и го гледаше. Искаше й се той да каже това, което някой герой от книга би казал в този момент.

„Теса, чувствата ми са много по-силни от обикновено приятелство. Много по-специални, по-ценни от това.“

Ала вместо това той каза:

— Ела.

В гласа му нямаше нищо дружелюбно, нито пък в позата му. Теса се пребори с инстинкта си да се отдръпне и го приближи, достатъчно близо, че той да може да я докосне. Той се протегна и докосна леко косата й, отмятайки няколко кичура от лицето й.

— Тес.

Тя го погледна. Очите му бяха в същия цвят като замърсеното от пушеци небе. Дори насинено, лицето му бе красиво. Искаше да го докосне, искаше го по някакъв инстинктивен начин, който не можеше да обясни или контролира. Когато той се наведе да я целуне, единственото, което можа да направи, е да се удържи на едно място, докато устните им не се срещнаха. Тя усети соления вкус на кожата му, там, където устната му бе разцепена. Той я хвана за раменете и я притисна към себе си. Пръстите му се впиха в плата. Тя се почувства като понесена от огромна вълна, която заплашва да я удави в мекота така, както морето отнася случайно захвърлена чаша.

Теса понечи да постави ръцете си на раменете му, но той се отдръпна назад, гледайки я. Дишането му бе тежко, очите ярки, а устните — алени и подути, вече не само от битките, но и от целувката.

— Може би — каза той — е дошло време да обсъдим какво да правим.

Теса, все още чувствайки се като удавена, прошепна:

— Какво да правим?

— Ако ще оставаш — каза той, — ще е по-добре да бъдем дискретни. По-добре е да използваме твоята стая. Джем влиза и излиза от моята като у дома си. Би се учудил, ако намери вратата заключена. Но твоята стая, от друга страна…

— Да я използваме? — повтори тя. — Но за какво?

Устните на Уил се изкривиха. На Теса, която мислеше колко красиви са те, като изваяни, й отне миг преди да разбере, леко изненадана, колко студена е усмивката му.

— Не се прави, че не разбираш… ти не си съвсем невежа за това, как стават нещата на този свят, Теса. Не и с такъв брат.

— Уил — топлината напусна Теса като морето при отлив. Почувства студ, въпреки летния въздух. — Аз не съм като брат ми.

— Теб те е грижа за мен — каза Уил. Гласът му бе хладен, уверен — знаеш, че те харесвам, така, както всички жени разбират кога някой мъж е привлечен от тях. Сега идваш да ми кажеш, че си достъпна за мен, стига да те желая. А аз ти предлагам това, което искаш.

— Не може да имаш това предвид.

— А ти не би трябвало да си имала нещо повече предвид — сряза я Уил. — Един ловец на сенки, влюбен в магьосница, няма никакво бъдеще. Той може да е приятел с нея или да се възползва от нея. Не и…

— … да се ожени за нея — довърши Теса. В главата й се появи ясна картина за море, отдръпнало се напълно след отлив. Виждаше малките животинки, останали на плажа, гърчещи се в пясъка.

— Колко директно — ухили се Уил. Тя искаше да го удари. — Какво друго си очаквала, Теса?

— Не и да ме обидиш така — гласът на Теса заплашваше да се разтрепери. Но някак си го удържа.

— Едва ли си се притеснявала от нежелани изненади — продължи Уил, — като се има предвид, че магьосниците не могат да имат деца…

— Какво? — Теса се отдръпна, все едно я бе блъснал. Земята под краката й сякаш се залюля.

Уил я погледна. Слънцето се бе скрило почти напълно. В тъмнината на нощта сякаш се виждаха костите на лицето му. Устата му се бе свила, все едно изпитваше физическа болка.

Но гласът му остана равен.

— Нима не знаеше това? Предполагах, че някой вече ти е казал.

— Не — каза меко Теса, — никой не ми е казал.

Погледът му остана равнодушен.

— Е, ако не се интересуваш от моето предложение…