Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Джесамин ахна и отскочи назад, когато Мортмейн пристъпи в помещението. Софи изпищя и се скри зад една колона. Теса обаче бе твърде смаяна, за да помръдне. Четирите автоматона, по два отляво и отдясно на Мортмейн, гледаха право напред, а металните им лица блестяха като маски.

Зад Мортмейн стоеше Нат. Около главата му бе увита саморъчно направена превръзка, изцапана с кръв. Бе направена от парче плат от ризата му — всъщност ризата на Джем. Горящите му очи се спряха на Джесамин.

— Ти, кучко — изръмжа той и пристъпи напред.

— Натаниъл — гласът на Мортмейн изплющя като бич. Нат замръзна. — Сега не е време за дребнава разплата. Има още нещо, което искам от теб. Знаеш какво. Вземи го!

Нат се поколеба. Гледаше към Джесамин така, както котка гледа мишка.

— Веднага, Натаниъл. Към оръжейната!

Нат откъсна поглед от Джеси. За момент се обърна към Теса, а яростта в очите му бе заменена от подигравка. Сетне се завъртя на пети и излезе от Храма. Два от автоматоните се отделиха от Мортмейн и тръгнаха след него.

Вратата се затвори зад гърба му и Мортмейн се усмихна приятелски.

— Вие двете — каза той, поглеждайки към Джесамин и Софи, — излезте!

— Не — гласът бе на Софи, тих, но твърд. За изненада на Теса, Джесамин също не прояви готовност да излезе.

— Не и без Теса.

Мортмейн сви рамене.

— Добре — той се обърна към механичните същества. — Убийте двете момичета, слугинята и ловеца на сенки.

Той щракна с пръсти и зловещите механизми се спуснаха напред. Джесамин се обърна и побягна, но бе направила само няколко крачки, когато едно от създанията я хвана и вдигна във въздуха. Софи се спусна между колоните като Снежанка, бягаща в гората, но това не й помогна. Второто създание бързо я хвана и я прикова към земята. Тя изпищя. За разлика от нея, Джесамин бе напълно притихнала. Съществото, което я бе хванало, бе запушило устата й с едната си ръка, а с другата бе стиснало китката й. Металните пръсти се забиваха жестоко в плътта й. Тя зарита с крака във въздуха, подобно на престъпник, увиснал на бесилото.

Теса чу гласа да излиза от гърлото й, сякаш говореше някой друг.

— Спрете! Моля ви, спрете!

Софи се бе отскубнала от създанието и пълзеше по пода на четири крака. Съществото обаче се протегна, хвана я за глезена и я обърна по гръб. Престилката й се скъса и тя заплака.

— Моля ви — повтори Теса, докато гледаше към Мортмейн.

— Вие можете да спрете това, госпожице Грей — каза той, — като ми обещаете, че няма да бягате. — Очите му горяха, докато я гледаше. — Тогава ще ги пусна.

Очите на Джесамин, които се виждаха зад металната ръка, притискаща устата й, умоляваха Теса. Създанието, което държеше Софи, се бе изправило и тя висеше безсилна в хватката му.

— Ще остана — каза Теса, — имате думата ми. Само ги пуснете.

Настъпи дълга пауза. После Мортмейн се обърна към механичните си чудовища.

— Чухте дамата. Отведете момичетата от тук и ги заведете долу. Не ги наранявайте. — Той се усмихна тънко. — Оставете ме насаме с госпожица Грей.

Още преди да влезе, Уил усети пронизващото чувство, че нещо не е наред, че във въздуха витае нещо нечовешко, демонично. За пръв път бе изпитал чувството на дванайсет години, докато бе носил онази проклета кутия. Никога обаче не си бе представял, че ще го усети в Института.

Първо видя тялото на Агата, още щом прекрачи прага. Лежеше по гръб, а изцъклените й очи се взираха в тавана. Предната част на сивата й рокля бе просмукана с кръв. Уил почувства вълна от всепомитаща ярост, която го замая. Той прехапа силно устни, наведе се, за да затвори очите й, след което се изправи и се огледа.

Следите от битката бяха навсякъде. Изкривени парчета метал, счупени спици, петна от кръв, смесващи се с локви машинно масло. Докато приближаваше към стълбите, Уил настъпи и парче от слънчобрана на Джесамин. Стисна зъби и продължи напред.

И там, свит до едно от стъпалата, беше Томас, притворил очи. Неподвижен в локва кръв. На пода до него, встрани от ръката му, лежеше меч. Острието му беше назъбено, сякаш с него са разбивани скали. От гърдите на младежа стърчеше парче метал. Приличаше на отскубната част от резачка или някаква подобна метална част, помисли си Уил, докато коленичеше до Томас.

Гърлото му се сви. В устата си усещаше вкус на метал и гняв. Той рядко тъжеше по време на битка и пазеше емоциите си за по-късно — тези, които още не се бе научил да погребва толкова дълбоко, че да не ги чувства. Което правеше от дванайсетгодишна възраст. Сърцето го болеше, но гласът му остана спокоен, когато заговори: