Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Добре се чувствам, ако зяпането е заради това. Все пак той не търсеше мен.

— Госпожице Грей! Госпожице Лъвлис! — това бе Софи, останала без дъх от тичането по стълбите. В едната си ръка стискаше тънкия ключ за Храма. Когато стигна края на коридора и видя Нат, зяпна изненадано.

— Той добре ли е?

— На кого му пука? — излая Джесамин, която се наведе, за да вземе ножа, изпуснат от Нат. — След всички лъжи, които ми наговори! Той ме измами! Аз мислех, че… — тя цялата се изчерви, — но това вече няма значение.

Изправи се и се завъртя към Софи, вирнала брадичка.

— Не стой така зяпнала, Софи. Пусни ни в Храма преди още нещо богопротивно да се появи и да се опита да ни убие.

Уил изскочи пред стълбите на имението, а Джем го следваше плътно. Моравата пред тях бе огряна от луната, а каретата бе, където я бяха оставили. Джем бе облекчен да види, че конете не са се уплашили, въпреки целия шум, макар да предполагаше, че принадлежащите на ловци на сенки Балиос и Ксантос са виждали и по-лоши неща.

— Уил — Джем спря зад приятеля си, мъчейки се да скрие нуждата от почивка и глътка въздух, — трябва да се върнем в Института колкото се може по-скоро.

— По този въпрос две мнения няма — Уил погледна Джем внимателно. Джем се зачуди дали лицето му е така поаленяло, колкото се опасяваше. Лекарството, което бе взел, преди да напуснат Института, губеше ефект по-бързо, отколкото трябва. Друг път това би го ужасило, но сега отхвърли мисълта от ума си.

— Според теб Мортмейн очаквал ли е да убием госпожа Дарк? — попита той, повече, защото имаше нужда от още няколко глътки въздух, преди да се качи в каретата, отколкото, защото считаше въпроса за важен.

Уил бе разкопчал якето си и бърникаше в един от джобовете.

— Предполагам — отговори той разсеяно, — или по-вероятно, надявал се е да се избием взаимно. Това щеше да е идеално за него. Очевидно иска Де Куинси мъртъв и е решил да ползва нефилимите като банда лични убийци. — Уил изтегли сгъваем нож от вътрешния си джоб и го погледна доволно. — Един кон — рече той, — е много по-бърз от карета.

Джем стисна клетката, която държеше, по-силно. Сивата котка наблюдаваше всичко с любопитни жълти очи.

— Моля те, не ми казвай, че ще направиш това, което мисля, че ще направиш, Уил.

Уил отвори ножа и се запъти към конете.

— Няма време за губене, Джеймс. А Ксантос може да тегли каретата и сам, ако само ти си в нея.

Джем тръгна подире му, но тежката клетка, както и собственото му изтощение, го забавиха.

— Какво смяташ да правиш с този нож? Нали няма да колиш конете?

— Не, естествено — Уил вдигна острието и започна да реже хамута, придържащ Балиос, любимият му жребец.

— А — каза Джем, — виждам. Ще отлетиш на коня, подобно на Дик Търпин 37 37 Екзекутиран английски конекрадец, превърнат от по-късни литературни произведения в герой. — Бел.прев. и ще ме оставиш тук. Да не си полудял?

— Някой трябва да се погрижи за котето.

Хамутът падна и Уил се метна на Балиос.

— Но Уил — вече сериозно притеснен, Джем остави клетката на земята, — не можеш.

Но бе твърде късно. Уил удари коня с пети. Балиос се изправи и изцвили, а Уил се притисна до него — Джем можеше да се закълне, че е ухилен — и след това конят препусна към портите. След миг той и ездачът му се скриха от поглед.

Теса се огледа неспокойно, след като вратите на Храма се затвориха зад гърба й. Помещението бе по-тъмно, отколкото по време на срещата й с Камила. Големите свещници бяха празни, само магическите светлини премигваха от стената. Статуята на ангела продължаваше да рони несекващи сълзи във фонтана. Въздухът в стаята бе леденостуден и тя потрепери.

Софи, която бе пъхнала ключа обратно в джоба си, изглеждаше толкова нервна, колкото и Теса.

— Ето ни тук — каза тя. — Толкова е студено.

— Е, убедена съм, че едва ли ще останем тук задълго — рече Джесамин. Все още държеше ножа на Нат в ръка. Острието му проблясваше. — Някой ще дойде да ни спаси. Уил или Шарлот…

— И ще намери Института пълен с механични чудовища, а също и Мортмейн — напомни й Теса и потрепери. — Не мисля, че ще е толкова просто, колкото го описваш.

Джесамин я погледна със студените си тъмни очи.

— Е, не се дръж сякаш вината е моя. Ако не беше ти, нямаше да се забъркаме в тази каша.