Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

И сега Теса бе в Института. С него. На Уил му прилоша. Искаше да се обърне назад, да хукне към Института и да заблъска главата на Натаниъл в някоя стена. Само годините обучение и страха за Хенри и Шарлот го накараха да не хукне веднага.

Уил се извъртя към госпожа Дарк.

— Какъв е планът му? Какво ще намери Анклава на площад Карлтън? Сигурна смърт? Отговори ми! — извика той. От страх гласът му потрепери. — Или, в името на Ангела, ще направя така, че Клейвът да те изтезава, докато умреш. Какъв е планът му за тях?

Жълтите очи на госпожа Дарк блеснаха.

— Каква е целта на Магистъра? — изсъска тя. — Какво го интересува? Какво винаги го е интересувало? Той презира нефилимите, но какво желае?

— Теса! — веднага отговори Джем. — Но тя е в безопасност в Института, дори проклетата му механична армия не е способна да нахлуе там. Дори без нас…

Госпожа Дарк го прекъсна мазно:

— Веднъж, когато все още бях приближена на Магистъра, той ми спомена, че има план, с който да завладее Института. Смяташе да намаже ръцете на механичните си създания с кръв от ловец на сенки и това да им позволи да отворят вратите.

— Кръв от ловец? — повтори Уил. — Но…

— Уил — Джем вдигна ръце към гърдите си, там, където механичното създание го бе одрало на стълбите пред Института. — Моята кръв.

За момент Уил остана напълно неподвижен, втренчен в приятеля си. После, без да продума, се обърна и хукна към гостната. Джем грабна клетката с котката и го последва. Но когато приближиха вратите, те се затръшнаха пред тях и Уил трябваше да спре внезапно. Той се обърна объркан към Джем.

В пентаграмата си госпожа Дарк се заливаше от смях.

— Нефилими — процеди тя, докато се кикотеше, — глупавички нефилими. Къде ви е ангелът сега?

Изведнъж по стените плъзнаха огромни пламъци, които подпалиха завесите, покриващи прозорците, и се спуснаха по краищата на пода. Пламъците горяха в странен синьо-зеленикав цвят, а миризмата им бе плътна и отвратителна — смрадта на демон. В клетката си котката бе полудяла и се мяташе към решетките с отчаяно мяукане.

Уил изтегли една серафимска кама от колана си и извика:

— Анаел! — от острието грейна светлина, но госпожа Дарк само се изсмя.

— Когато Магистърът види овъглените ви трупове — извика тя, — ще ми прости! И тогава ще ме приеме обратно при себе си!

Смехът й се извиси, висок и ужасен. Стаята вече се бе изпълнила с дим. Джем, закрил уста с ръкава си, извика към Уил, кашляйки:

— Убий я. Убий я и огънят ще загасне.

Уил, стиснал дръжката на Анаел, изръмжа:

— Не мислиш ли, че щях да го направя, ако можех. Тя е в пентаграмата.

— Знам — очите на Джем намекваха нещо. — Уил, срежи го.

И понеже това бе Джем, Уил разбра какво има предвид, без да му обясняват. Той се завъртя към пентаграмата, надигна бляскавия Анаел, прицели се и хвърли острието — но не към демона, а нагоре, към дебелата метална верига, която придържаше огромния полилей. Острието мина през стоманата като нож през хартия, чу се звук като от разцепване. Демонът имаше време само колкото да изкрещи, преди огромният полилей да се спусне като гигантска огнена топка от разтопен метал и натрошено стъкло. Уил закри очите си с ръце, когато навсякъде около тях захвърчаха парченца кристали. Подът се разтърси като от земетресение.

Когато всичко притихна, отвори очи. Полилеят лежеше като някакъв огромен разрушен кораб на дъното на морето. В стаята се стелеше пушек, а от купчината натрошени стъкла и метал се стичаше зеленикава кръв…

Джем бе прав. Пламъците бяха угаснали. Самият той все още стискаше дръжката на котешката клетка и зяпаше останките. Косата му бе станала още по-бяла от прахта, а бузите му бяха изцапани с пепел.

— Добра работа, Уилям — каза той.

Уил дори не му отговори. Нямаше време. Той се хвърли към вратите, които този път отвори лесно и широко, и побягна навън.

Теса и Софи изкачваха тичешком стълбите в Института, когато Софи извика:

— Тук! Тази врата!

Теса я отвори и се втурна по коридора. Софи издърпа китката си от хватката на Теса, завъртя се и затръшна вратата зад себе си, след което спусна резето. След това се отпусна за момент. Дишаше тежко, а от очите й се стичаха сълзи.

— Госпожица Джесамин — прошепна тя, — мислите ли…

— Не зная — отговори Теса, — но чу Томас. Трябва да стигнем Храма, Софи. Там ще сме в безопасност.

А и Томас иска да е сигурен, че ще си добре.

— Трябва да ми покажеш къде е. Не мога да намеря пътя сама.