Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Софи кимна бавно и се изправи. Притихнала, тя поведе Теса през криволичещи коридори, докато не стигнаха онзи, който помнеше от нощта, в която бе видяла Камила. След като взе една лампа от стената, Софи я запали и двете забързаха, докато най-после не стигнаха големите железни врати със знаците „С“. Застанала пред вратата, Софи постави ръка на устата си.

— Ключът! — прошепна тя. — Забравих проклетия… простете езика ми, госпожице, ключ!

Теса усети в нея да се надига яд, но го потисна. Софи бе видяла как нейна приятелка умира в ръцете й. Не можеше да бъде упрекната, че е забравила някакъв ключ.

— Знаеш ли къде е?

Софи кимна.

— Отивам да го взема. Вие стойте тук, госпожице.

Тя забърза по коридора. Теса я гледаше, докато белите й шапка и ръкави не изчезнаха в сенките и тя остана сама в мрака. Единствената светлина в коридора идваше от осветлението, което се процеждаше изпод вратата на Храма. Тя се притисна до стената, сякаш искаше да изчезне, докато сенките не се сгъстиха около нея. Продължаваше да вижда кръвта, изтичаща от гърдите на Агата, и полепваща по ръцете на Софи, чуваше смеха на Нат, докато Джесамин падаше…

Смехът прозвуча отново, остър като шума на натрошено стъкло, прокрадващ се от сенките зад нея.

Теса се завъртя, като застана с гръб към вратите на Храма. Убедена бе, че си въобразява разни неща. Но в коридора, там, където допреди миг бе пусто, сега стоеше някой. Някой със светла коса и усмивка, разцъфнала на лицето. Някой с дълъг, тънък нож в дясната си ръка.

Нат.

— Моята Теси — каза той, — това бе много впечатляващо. Не съм си и представял, че със слугинята можете да припкате толкова бързо — той завъртя ножа в ръката си. — За твое нещастие, моят господар ме дари с някои… сили. Мога да се движа по-бързо, отколкото си мислиш. — Той се усмихна самодоволно. — Вероятно доста бързо, ако съдим по това колко бързо те настигнах.

— Нат — гласът на Теса потрепери, — все още не е късно. Можеш да спреш всичко това.

— Кое, миличка? — Нат я погледна право в очите, за пръв път, откакто бе коленичил пред Мортмейн. — Да спра да трупам невероятна сила и безценни познания? Да се откажа от позицията си на любимец на най-могъщия човек в Лондон? Трябва да съм глупак, за да го направя, сестрице.

— Любимец? Къде беше господарят ти, когато Де Куинси се готвеше да излочи кръвта ти?

— Бях го разочаровал — каза Нат, — ти също. Ти избяга от Сестрите на мрака, след като знаеше какво ще ми струва това. Сестринската ти обич се оказа крехка, Теси.

— Нат, оставих Сестрите на мрака да ме измъчват заради теб. Направих всичко заради теб. А ти… ме остави да повярвам, че Де Куинси е Магистърът. Всичко, което каза, че е сторено от Де Куинси, всъщност е дело на Мортмейн, нали? Той е този, който е поискал да дойда тук. Той е наел Сестрите на мрака. Цялата история за Де Куинси е била примамка, с която да изкараш Анклава от Института.

Нат продължи да се хили, доволен от себе си.

— Късно се сети. Както казваше леля Хариет — след дъжд качулка.

— И какво ще намери Анклавът на адреса, за който каза, че е скривалището на Де Куинси? Нищо? Изоставена къща? Изгоряла руина? — тя започна да отстъпва от него, докато гърбът й не опря в студените железни врати.

Нат я последва. Очите му блестяха като острието в ръката му.

— О, съвсем не. Затова казах истината. Анклавът не бива да узнае, че е бил пратен за зелен хайвер, нали? По-добре да ги държа ангажирани. А малкото скривалище на Де Куинси със сигурност ще ги ангажира — той сви рамене. — Всъщност ти ми даде идеята да стоваря цялата вина върху вампира, знаеш ли. След станалото онази нощ той и без това бе мъртъв. Нефилимите го бяха набелязали, което го правеше безполезен за Мортмейн. Но да пратя Анклава да го очисти — кажи ми, не е ли това с един удар два заека? Планът ми бе доста умен, трябва да си го призная.

Той се хвали, помисли си Теса отвратена. Бе горд със себе си. Голяма част от нея искаше да го заплюе в лицето, но знаеше, че трябва да го кара да говори, за да си спечели време да се измъкне.

— Успя да ни заблудиш — каза тя, мразейки се. — Каква част от историята ти е вярна и каква лъжа?

— Ако наистина искаш да узнаеш, трябва да ти кажа, че голяма част е истина. Най-добрите лъжи са базирани поне отчасти върху истината — изфука се той. — Дойдох в Лондон с надеждата да изнудвам Мортмейн със знанието си за неговите окултни занимания. Но на него всъщност не му пукаше. Той искаше да ме види, понеже не бе сигурен. Нямаше представа дали съм първото или второто дете на родителите ни. Мислеше, че съм аз — той се ухили. — Бе адски доволен, като разбра, че не съм. Искаше момиче.