Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Мама? Но той не е могъл да иска това…

— Надали, но отскоро женен и с бебе, татко не искал да разочарова своя работодател. Съгласил се да отиде с мама.

— Трябвало е да се обади в полицията…

— Богаташ като Мортмейн държи полицията на каишка — прекъсна я Уил. — Ако баща ти бе отишъл там, са щели да му се изсмеят в лицето.

Натаниъл отметна косата от челото си.

— Мортмейн уредил да ги вземе карета през нощта, когато никой нямало да гледа. Тя ги отвела до имението му. След този епизод липсват страници и няма описание какво се е случило през онази нощ. Това било първото им посещение, ала както разбрах, не и последното. През следващите месеци посещавали няколко пъти клуб „Пандемониум“. Мама мразела това място, но ходела с баща ми, докато нещо внезапно не се променило. Нямам представа какво, оставаха още малко страници до края. Само разбрах, че напуснали Лондон под прикритието на нощта, не казали никому къде отиват и не оставили адрес, на който да бъдат намерени. Сякаш изчезнали. Нищо в дневника обаче не обясняваше защо…

Натаниъл прекъсна разказа си заради пристъп на суха кашлица. Джесамин грабна чая, който Софи бе оставила на страничната масичка и миг по-късно буташе чашата в ръката на Нат. След това изгледа Теса надменно, сякаш за да й каже, че е било редно тя първа да се сети.

Нат, който успокои кашлицата си с чая, продължи:

— След като намерих страниците от дневника, се почувствах сякаш съм се натъкнал на златна мина. Бях чувал за Мортмейн и знаех, че е богат като Крез, но и малко луд. Писах му, че се казвам Натаниъл Грей, син на Ричард и Елизабет, че родителите ми са починали, и че в дневника на майка ми съм открил информация за неговите окултни увлечения. Намекнах, че бих искал да се срещнем и да обсъдим възможна работа, а ако той не проявява интерес, бих могъл да се сетя за няколко вестника, които биха се заинтересували от дневника.

— Находчиво — отбеляза Уил, като изглеждаше почти впечатлен.

Нат се усмихна, а Теса го изгледа свирепо.

— Не бъди толкова доволен от себе си. Когато Уил каже, че нещо е находчиво, има предвид, че е неморално.

— Не, имам предвид, че е находчиво — каза Уил. — Ако смятам, че е неморално, ще кажа: „да, така бих постъпил и аз“.

— Достатъчно, Уил — прекъсна го Шарлот. — Остави господин Грей да довърши разказа си.

— Сметнах, че той ще ми изпрати подкуп, за да си мълча — продължи Нат, — но вместо това получих билет за първа класа до Лондон и предложение за работа, веднага щом пристигна. Реших, че това е за добро и за пръв път в живота си реших да не оплесквам нещата.

— Щом пристигнах, отидох право в къщата на Мортмейн, където той ме посрещна в кабинета си. Поздрави ме доста приятелски, като ми рече, че е много доволен да ме види, и че му напомням на починалата ми майка. След това стана сериозен. Каза ми да седна и ми сподели, че винаги е харесвал родителите ми. Бил разстроен, когато те напуснали Англия. Не знаел, че са починали, докато не получил писмото ми. Каза ми, че заради тях ще ми даде работа, дори и да разкрия пред света какво знам за него. Обещах на Мортмейн, че ще запазя тайната му, ако ме заведе на някоя от сбирките в клуб „Пандемониум“. Казах му, че ми дължи това, което е показал на родителите ми. Истината е, че хазартните игри, споменати в дневника на мама, разпалиха любопитството ми. Представих си как в този клуб се събират луди, които вярват в дяволи и магии. Реших, че няма да е трудно да обера такива глупаци.

Нат притвори очи.

— Мортмейн се съгласи, макар и неохотно. Предполагам, че не е имал избор. Онази вечер сбирката бе в къщата на Де Куинси. В мига, в който вратата се отвори, разбрах, че глупакът съм аз. Тук не се събираха аматьори, интересуващи се от спиритизъм. Тук нещата бяха истински. Видях Света на сенките, за който майка само намекваше в дневника си. Бе реален. Не мога да ви опиша изненадата, която почувствах, докато наблюдавах неописуемо гротескните създания, намиращи се в залата. Там бяха Сестрите на мрака, които ме наблюдаваха иззад картите, които стискаха в ноктестите си лапи. Жени със снежнобели лица и рамене ми се усмихваха, а от краищата на устите им капеше кръв. Малки създания, чиито очи променяха цвета си, се щураха по пода. Не можех да си представя, че такива неща могат да съществуват. Казах го на Мортмейн.

„Има много повече неща на небето и земята, Хорацио, отколкото вашата философия може да си представи“ — отговори ми тогава той.

— Познах цитата заради теб, Теса. Винаги ми четеше Шекспир, а понякога дори ти обръщах внимание. Тъкмо щях да кажа на Мортмейн да не ми се подиграва, когато към нас се приближи един мъж. Видях, че Мортмейн се вцепенява, сякаш е ужасен от него. Той ме представи на мъжа като неговия нов служител Натаниъл и ми каза името му. Де Куинси. Онзи се усмихна и веднага разбрах, че не е човек. До този момент не бях виждал вампир и просто зяпнах мъртвешки бледата му кожа и заострените зъби, които се разкриха, когато се усмихна. Сетне рече: „Мортмейн, пак криеш нещо от мен. Това не е просто нов служител. Това е Натаниъл Грей, синът на Елизабет и Ричард.“ Мортмейн заекна нещо, изглеждаше изумен. Де Куинси се изсмя. „Подочувам това-онова, Аксел“, рече той, след което се обърна към мен. „Познавах баща ти“, каза ми. „И много го харесвах. Може би ще изиграеш с мен една игра на карти“.