Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Тук си заради мен. Де Куинси ме подложи на изтезания. Принуди ме да напиша онези писма, да ти изпратя билета. Каза ми, че няма да те нарани, ала така и не ми разреши да те видя. Помислих си, че… — Той вдигна глава и я погледна с празен поглед. — Сигурно ме мразиш.

Гласът на Теса не трепна.

— Никога не бих могла да те мразя. Ти си ми брат. Ние сме една кръв.

— Мислиш ли, че когато всичко свърши, ще може да се върнем у дома? — попита Нат. — Да забравим за всичко това? Да заживеем нормално?

Нормално. Думата я накара да си представи себе си и Нат в малък, слънчев апартамент в Ню Йорк. Нат работи, а тя върши домакинската работа. Почивните дни се разхождат в парка или взимат влака до Кони Айлънд, където се качват на въртележката или на върха на Желязната кула и гледат как фойерверките избухват нощем над хотел „Манхатън Бийч“. Слънцето е ярко, истинско, не като тази сива, мъглива версия на лятото тук. А Теса е обикновено момиче, което обича да чете и да се разхожда по познатите улици на Ню Йорк.

Но когато се опита да задържи тази картина в ума си, тя сякаш се разпадна и отдалечи от нея, като паяжина, която си опитал да вземеш в ръце. Видя лицето на Уил, Джем и Шарлот, дори това на Магнус, който казваше „Горкичката. Сега знаеш истината и няма връщане назад.“

— Но ние не сме нормални — каза Теса. — Аз не съм нормална. Добре знаеш това, Нат.

Той погледна към пода.

— Знам — махна безсилно с ръка. — Значи е вярно. Де Куинси ми каза каква си. Създание на магията. Каза ми, че можеш да се превръщаш в каквото поискаш, Теса.

— И ти му повярва? Вярно е… почти вярно… но аз самата едва повярвах. Толкова е странно…

— Виждал съм и по-странни неща — каза той, гласът му прозвуча кухо. — Боже, трябваше да бъда аз…

Теса се сепна.

— Какво имаш предвид?

Преди да може да отговори обаче, вратата се отвори.

— Госпожице Грей — каза Томас извинително, — господарят Уил…

— … е вече тук — рече Уил и ловко се промъкна край Томас, въпреки масивното му тяло.

Уил все още носеше дрехите, с които се бе преоблякъл миналата нощ. Изглеждаха измачкани и Теса се зачуди дали не е спал на стола в стаята на Джем. Под очите му имаше синьо-сивкави сенки и изглеждаше уморен, макар погледът му да светна — дали от облекчение или забавление, Теса не можа да каже — когато се спря върху Нат.

— Най-сетне намерихме нашия беглец. Томас ми каза, че си се скрил зад завесите.

Нат погледна тъпо Уил.

— Кой си ти?

Теса набързо ги запозна, като нито едно от двете момчета не изглеждаше доволно от срещата си с другото. Нат изглеждаше сякаш всеки миг щеше да припадне, а Уил го наблюдаваше като интересно, ала не особено приятно научно откритие.

— Значи ти си ловец на сенки — рече Нат. — Де Куинси ми каза, че вие сте чудовища.

— Интересно. Кога го направи, преди или след като се опита да се нахрани с теб? — попита Уил.

Теса бързо стана на крака.

— Уил. Може ли да поговоря с теб за миг в коридора?

Ако бе очаквала съпротива, то такава не последва. Уил изгледа лошо Нат за последно, след което кимна и излезе с нея в коридора, като затвори вратата на гостната зад себе си.

Осветлението в коридора без прозорци се осигуряваше от магически светлини, които образуваха светли петна. Уил и Теса стояха в сенките между две такива петна и се гледаха един друг. Предпазливо, като ядосани котки, обикалящи се в кръг , помисли си Теса.

Уил пръв наруши тишината.

— Добре, ето ме с теб в коридора…

— Да, да — каза Теса нетърпеливо, — и хиляди жени в цяла Англия биха платили скъпо и прескъпо за такава възможност. Но може ли да оставим твоя несъмнено блестящ хумор настрана, поне за момент? Става дума за нещо важно.

— Значи искаш да се извиня, нали? — каза Уил. — За това, което се случи на тавана.

Теса премигна изненадано.

— На тавана ли?

— Искаш да се извиня, че те целунах.

При тези думи споменът изникна в съзнанието на Теса неочаквано ясно — пръстите на Уил в косата й, допирът на ръката му върху ръкавицата й, устните му, покрили нейните. Усети как се изчервява. Надяваше се това да не личи в сумрака.

— Какво… не!

— Значи не искаш да се извиня? — рече Уил и се подсмихна като дете, което се е навело над току-що построена къщичка от карти, преди да я съсипе с едно махване на ръката си.

— Не ме интересува дали ще се извиниш или не — каза Теса. — И не за това искам да говоря с теб. Искам да те помоля да се държиш мило с брат ми. Той преживя ужасни неща. Не е нужно да го разпитват като престъпник.