Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Теса стана рязко и бутна възглавниците. Светлината на следобедното слънце проникваше през прозорците на спалнята и осветяваше разтревоженото лице на Софи.

— Нат се е събудил? Добре ли е?

— Да… тоест, не. Тоест, не знам, госпожице. — Гласът на Софи потрепери. — Виждате ли, той… е изчезнал.

— Джесамин! Джесамин, какво става? Къде е Нат?

Джесамин, която бе застанала пред стаята на Нат, се завъртя към Теса, която тичаше по коридора. Очите й бяха зачервени, а на лицето й бе изписан яд. Руси кичури се бяха измъкнали от обикновено прецизния й кок.

— Не знам — сопна се тя, — заспах на стола до леглото му и когато се събудих, той бе изчезнал. Просто го нямаше! — тя присви очи. — Боже, изглеждаш ужасно.

Теса погледна надолу към себе си. Не бе имала време да постави кринолин на роклята си, нито дори да обуе обувки. Просто се бе облякла набързо и бе хукнала боса, само по чехли. Косата й падаше свободно по раменете и си даде сметка, че вероятно прилича на лудата, която господин Рочестър държеше на тавана си в „Джейн Еър“.

— Едва ли Нат е избягал много далеч, предвид състоянието си — каза Теса. — Някой търси ли го?

Джесамин вдигна ръце.

— Всички. Уил, Шарлот, Хенри, Томас и дори Агата. Надявам се не искаш да изкараме бедничкия Джем от леглото, та и той да се юрне да търси брат ти.

Теса поклати глава.

— Джесамин, честно казано… — тя се спря и се обърна. — Ами и аз ще се включа. Ти ако искаш стой тук.

— Ами искам — Джесамин тръсна глава, а Теса хукна по коридора, докато мислите трескаво се въртяха в ума й. Къде за Бога бе отишъл Нат? Нали е болен, с треска? Дали не бе станал замаян и без да знае къде се намира, да е тръгнал да я търси? Мисълта накара сърцето й да се свие. Институтът бе като лабиринт, помисли си тя, докато завиваше се озова в поредния украсен с гоблени коридор. Щом дори тя едва намираше пътя, как би могъл Нат…

— Госпожице Грей?

Теса се обърна и видя Томас да се появява от една от вратите в коридора. Беше по пижама и както обикновено, с рошава коса. А очите му гледаха много, много сериозно.

Теса замръзна.

Боже, лоши новини.

— Да?

— Намерихме брат ви — рече Томас за удивление на Теса.

— Намерили сте го? Къде?

— В гостната. Беше се скрил зад завесите. — Томас говореше бързо и изглеждаше почти виновен. — В мига, в който ме видя, полудя. Започна да вика и да крещи. Опита се да мине покрай мен и аз почти трябваше да го ударя, за да го удържа… — Томас спря, като видя неразбиращия поглед на Теса и прочисти гърлото си. — Опитвам се да кажа, че вероятно съм го изплашил, госпожице.

Теса постави ръка на устата си.

— О, Боже. Но той добре ли е?

Томас изглеждаше, сякаш не знае къде да се дене. Бе смутен от това, че е намерил Нат да се крие зад завесите на Шарлот, помисли си Теса и се почувства неудобно заради Нат. Брат й все пак не бе ловец на сенки, не бе израсъл като убиец на чудовища, не бе свикнал да рискува живота си. Разбира се, че ще се ужаси. Да не говорим за това, че вероятно имаше и треска.

— По-добре да отида при него. Само аз. Според мен има нужда да види познато лице.

Томас изглеждаше облекчен.

— Да, госпожице. Ще ви изчакам тук. Само ми дайте сигнал, когато поискате да викнете останалите.

Теса кимна и мина покрай Томас, за да отвори вратата. В гостната цареше сумрак, единственото осветление идваше от сивата светлина на английския следобед, процеждаща се от високите прозорци. Масите и столовете в стаята приличаха на чудовища, спотаили се в сенките. На едно от големите кресла край огъня бе седнал Нат. Той бе намерил окървавените си риза и панталони, които бе носил на „представлението“ на Де Куинси, и ги бе облякъл. Краката му бяха боси. Седеше, поставил лакти на коленете си и отпуснал лице в длани. Изглеждаше като човек, обзет от пълно отчаяние.

— Нат? — меко каза Теса.

Той вдигна поглед и стана на крака. На лицето му се изписа невероятно щастие.

— Теси!

Теса изплака тихо, затича се през стаята и прегърна брат си с всичка сила. Чу го как той тихо изохка, но също я притисна към гърдите си. За миг, застинала в прегръдката му, Теса се върна назад във времето, в малката кухня на леля си в Ню Йорк, усети миризмата на готвено и чу мекия смях на леля си, която ги мъмреше, че вдигат шум.