Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Нат пръв се отдръпна от нея и я погледна.

— Леле, Теси, изглеждаш толкова различно…

Тя трепна.

— Какво имаш предвид?

Почти разсеяно, той я потупа по бузата.

— Пораснала си — рече той — и си отслабнала. Беше такова бузесто момиченце, когато напуснах Ню Йорк… а може би просто такава те помня. И винаги носеше онова герданче, с маминия ангел. Кажи ми, че не си го загубила. Той винаги е бил част от теб, Теси.

Теса увери брат си, че не е изгубила ангела, но умът й бе само отчасти зает с този въпрос. Не можеше да не го погледне с тревога. Кожата му вече не изглеждаше така сива, както преди, ала все още бе много блед, а тъмни и жълтеникави синини украсяваха лицето и врата му.

— Нат…

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — каза той, усетил тревогата в гласа й.

— Напротив, толкова е лошо. Трябва да лежиш в леглото и да си почиваш. Какво търсеше тук?

— Опитвах се да те намеря. Знаех, че си тук. Видях те, преди онзи плешив урод без очи да ме докопа. Досетих се, че са пленили и теб. Опитвах се да те намеря и да се измъкнем оттук.

— Пленили? Не, Нат, не е така — тя поклати глава. — Тук сме в безопасност.

Той сви очи.

— Но това не е ли Института? Предупредиха ме за това място. Де Куинси каза, че се управлява от луди изчадия, наричащи себе си нефилими. Той ми каза, че пленяват човешки души в някаква кутия и там те пищят ли, пищят…

— Пиксисът? Той съдържа демонична енергия, Нат, не човешки души! Напълно е безобиден. После ще ти го покажа. В оръжейната е, ако не ми вярваш.

Но Нат не изглеждаше успокоен.

— Той ми каза, че ако нефилимите ме докопат, ще ме разкъсат на парчета за това, че съм нарушил Споразумението.

Теса усети леден полъх по гърба си. Отдръпна се от брат си и видя, че един от прозорците в гостната е отворен. Завесите се люлееха от вятъра.

— Ти ли отвори прозореца? Тук е много студено, Нат.

Нат поклати глава.

— Беше си отворен, когато влязох.

Теса също поклати глава, отиде в другия край на стаята и затвори прозореца.

— Ще изстинеш…

— Остави това — подразнен каза Нат, — кажи ми за ловците на сенки. Нима казваш, че те не те държат тук като пленница?

— Не — Теса се извърна от прозореца. — Те са особени хора, но се държаха добре с мен. Сама поисках да остана. Бяха достатъчно мили, за да ми разрешат.

Нат поклати глава.

— Не разбирам.

Теса усети как започва да се ядосва. Това я изненада и тя потисна чувството. Нат не бе виновен за станалото. Та той не знаеше почти нищо.

— Къде другаде можех да отида, Нат? — попита тя, приближи се отново до него и го хвана за ръката. Заведе го до стола. — Седни. Преуморяваш се.

Нат я послуша и седна, след което я погледна. Погледът му бе далечен, замечтан. Теса познаваше добре този поглед. Значеше, че крои нещо, най-вероятно безумно.

— Все още можем да се махнем от тук — каза той, — да отидем до Ливърпул, да хванем параход. Да се върнем в Ню Йорк.

— И после? — попита Теса с цялата нежност, на която бе способна. — Там не ни очаква нищо хубаво. Не и след смъртта на леля. Продадох всичко, за да платя погребението. Апартаментът го няма. Нямаме пари да наемем друг. Няма какво да правим в Ню Йорк, Нат.

— Ще измислим нещо. Ще започнем нов живот.

Теса погледна брат си с нескрита тъга. Болеше я да го види такъв, с умолителен поглед, със синини, изпъстрили лицето му като бурени, с кръв, все още полепнала по светлата му коса. Нат не е като останалите, бе казвала леля Хариет. В него има невинност и красота, които трябва да бъдат съхранени.

На всяка цена.

И Теса бе опитала. Толкова години се бореше за това. С леля й криеха слабостите на Нат от самия него. Не казваха до какво водят недостатъците и провалите му. Никога не му казаха за работата, която леля Хариет трябваше да върши, за да покрие това, което той профукваше на хазарт. Нито за обидите, които Теса чуваше от другите деца, които наричаха брат й пияница и разсипник. Криеха тези неща от него, за да не го наранят. Но накрая го бяха ранили, помисли си Теса.

Може би Джем беше прав.

Може би винаги най-добре беше да кажеш истината.

Тя седна на дивана срещу брат си и го погледна спокойно.

— Не може, Нат. Не още. Кашата, в която сме се забъркали, ще ни последва, ако побегнем. И когато ни настигне, ще бъдем сами. Няма да има кой да ни защити. Имаме нужда от Института, Нат. От нефилимите.

Сините очи на Нат бяха замаяни.

— Предполагам — каза той. Думите му сякаш удариха Теса, която от почти два месеца бе слушала само британци. Американският акцент на брат й я накара да почувства носталгия по дома.